В “Мизантроп” става дума за неща, от които всички сме били потърпевши; за неща, от които всички сме претърпявали поражения – копнежи, несъгласие, приятелство и предателство, любов и нелюбов, докосвания и заблуди. Дотолкова болезнени и нормални, че персонажите са потънали дълбоко в собствения си херметичен свят, че са изчерпали възможността за автентичен контакт помежду си. Тази обичайност дотолкова се е изпразнила от съдържание, че самите гласове звучат фалшиво. Копнежът е заменен от страст по притежание, изборът е отлаган, любовта е колебание. Всеки поглед и жест са маска, а всяко признание – отрицателно откровение. И ако някой се опита да отговори на въпроса защо нещата седят така, защо живеем така, отговорът му едва ли ще бъде способен да съдържа обобщена истина. Дори “мрачният влюбен” – Алцест не търси този отговор, нито някой друг в този свят на явно задкулисие, театрализирана страст и излъгани сърца. Затова след краха на илюзиите, изгнанието е единствената форма на утеха. Вътре или извън себе си.

„Мизантроп“ е една от трите най-значими пиеси на Молиер. След забраната на „Дон Жуан“ и спирането на „Тартюф“, през 1666г. той написва „Мизантроп“ и на премиерата в Пале Роял в Париж изиграва ролята на Алцест – мрачният влюбен, неспособен да понесе фалша и готов на всичко, в името на истината.