„…Животът се върти като панаирджийска въртележка… Но идва ден, когато спираш пред огледалото и искаш да изгориш досегашното. С ярост и болка отхвърляш настоящето и искаш да спасиш душа и тяло, хвърляйки се да търсиш нещо ново… Пропуснал си, проиграл си ценности, бил си сляп или просто не си успял дотук в битието, в мечтите, в любовта и във взаимността с другите. И се хвърляш в огледалото, чупиш го. Искаш да хванеш нещо, което виждаш там, в късчетата кристал. Да потънеш в него. Да имаш самочувствието, че не си излишен, че има смисъл от теб, че имаш цена. Вярваш, че това е истинското, а  се оказва, че и това стремление е илюзия или просто игра на въображението и желанието да постигнеш пропуснатото, неизживяното… И тогава какво? Трябва просто да се откажеш от живота или, смирил се над истината за себе си, да продължиш, защото дните напред са си твои. Само този, който е преживял болката по пропуснатото и непостигнатото, вероятно може да приеме неудовлетвореността като енергия да се живее“, споделя режисьорът.
През годините „Вуйчо Ваньо“ е поставяна четири пъти на сцената на Народния театър. За първи път това се случва през 1904 г. в постановката на Сергиян Туцич. В ролите са Иван Попов, Кръстьо Сарафов, Васил Кирков, Златина Недева, Султана Николова и Гено Киров.  Четири години по-късно Пенчо Славейков режисира Чеховата пиеса, в която отново участват Златина Недева и Гено Киров, заедно с Кръстьо Сарафов, Христо Ганчев и Елена Снежина.
„Вуйчо Ваньо“ отново е на сцената на Народния театър и през 1946 г. дипломния спектакъл на завършващите Държавната театрална школа при Народния театър в постановката на Николай О. Масалитинов и с В. Джамджиев, Г. Московски, Борис Сарафов и др. в екипа.
За последно пиесата има премиера през 1959 г., когато режисьор е Кръстьо Мирски, а в актьорския състав са Виктор Георгиев, Мила Павлова, Славка Славова, Невена Буюклиева, Стефан Гецов, Андрей Чапразов, Борис Сарафов и  Пенка Икономова.