Балкански синдром. Самоунищожение и колосална загуба на време. От самоирония наистина правим живота си за смях. От желание да празнуваме губим всяка секунда от живота си.
Балканският синдром е самото наличие на този термин. Защо се мислим за толкова специални?, Защо нашата природа да е най-красива?, Защо нашият фолклор да е най-магичен?, нашите мъже най-мъжествени, нашите жени най-привлекателни. Откъде това желание за уникалност на такова повърхностно равнище. Та целият свят е прекрасен и всеки народ - уникален. Явно нашата малка страна, разположена на кръстопът от континенти и религии, спохождана от много освободители, мечтае за световно влияние без да се вгледа в своята съкровена, вътрешна, човешка родина и с упорито постоянство, нашият малък народ забравя своите славни българи, които са просвещавали и умирали за свобода.
Копнеем за уникалност, но и настояваме, че сме най-лошите хора - странно съчетание, от което ни боли.

Приемаме диагнозата “Балкански синдром” и затъваме в национална тъга и ужасяващи угризения. Така истерично прогонваме свободата си и възможността за лични, човешки, душевни открития.
Протегнах ръце към “Балкански синдром” от Станислав Стратиев като към историческа пиеса. Отбягвам всякакво осъвременяване. Нека майсторството на автора да послужи за припомняне на едно конкретно време от българската история. Времето на “перестройката”. Краят на един режим и началото на друг. Тази вечна преходност на обществените пластове, която така разделя хората. Приближаването на този ужасяващ преход, през който една върхушка превърна своя любим народ от герой в просяк.
Стратиев е обхванат от тъжно предчувствие. Големият писател обича своя народ, но се налага да му разкаже една тъжна, дори страшна театрална приказка.
Сигурен съм, че му е било много мъчно за нас.