„Как се обира банка“ е заглавие – уловка. Италианският драматург Сами Файяд ни занимава с една наистина закачлива сюжетна история за обир на банка във времето на 60-те /70-те години на 20 век, когато нямаше още мобилни телефони, алармени цифрови апаратури, охранителни камери и пр. Обир на банка в Неапол от едно италианско бедно семейство. Всъщност това е пиеса/комедия, която би трябвало да се казва: „Още един опит да се анализират причините за социалната несправедливост в един свят на корупция, свръхпотребление, липса на морал и свинско отношение към човещината, свят, в който парите са божеството на силата и благополучието в живота.“ И под заглавие: „Тежката съдба на породата човеци с диагноза Дон Кихот“. Но кой ще си купи билет за пиеса с такова заглавие?

„Как се обира банка“ е заглавие – трамплин. Отскок от комедията на безпаричието в абсурда на човешката безпътица и горчилка от живота. Заглавие-маршрут, по който се достига до зоната на трудните въпроси: Защо днес е така? Има ли смисъл? Утре какво? Героите на Сами Файяд приличат на добрите палячовци от приказките със своята наивност и добрина. Те обаче са и упорити като герои от пиесите на С. Бекет: очакват, очакват, очакват нещо да се случи, което ще промени живота им. Агостино, главата на семейство, артистът-изобретател на театрални фокуси е загубил себе си някъде назад във времето, когато заради любовта се е отказал от таланта си на актьор и е станал майстор на сценични фишеци. Един мозък, който непрекъснато ври в огъня на съмнението – има ли смисъл от всичко, когато липсва мъничко уважение и благодарност и то най-вече от най-близките. Един човек вярва само в театралните фокуси, защото вестниците го лъжат, животът го е изритал в ъгъла, а децата и жена му не го почитат. И ето: решил е нещо. Измислил е нещо. И иска то да се случи в реалността заради едната мъничка добрина. Доброто ще спаси света. Абсурд, нали? Почти колкото красотата може да го спаси. Да повярваме ли на Агостино, че е намерил спасение за… За кое?… От кого? От какво?…

                                                                                         Николай Ламбрев-Михайловски