Това е една история за пътя. Пътят, по който всеки от нас поема, още щом се роди. През по-голямата си част това пътуване е неосъзнато и продължава да се случва въпреки това. Но в редките мигове, в които ни се даде възможност да проумеем смисъла, разбираме, че въпросът не е къде ще ни отведе този път, а как ще го извървим.

Неизбежно, необратимо, неотложно е всичко, което се случва на героя. Много често живеем с представите за бъдещето или спомените от миналото. Човек е склонен да „отлага” настоящето. За Старчето (както той сам се назовава), това е невъзможно. Той няма минало (макар че е на сто години), тъй като почти нищо не помни. Забравил е предназначението на повечето предмети и сега се налага да ги преоткрива наново. Неизбежно е. Оказва се, че не всичко си заслужава да се помни, но има и важни неща – „това е Клен, него няма да забравя”. Тази безнадеждна забрава всъщност е една добра възможност да се прости с всичко, което му създава усещане за повторяемост. Да се откъсне от задръжките на миналото. Да започне отново да мечтае. Да осъзнае единственото, което има смисъл – този миг. Ново име, нови приятели, ново желание да пътува… „ще отворя чадъра и ще затворя врата зад гърба си, след сто стари години”. А накъде ще тръгне – пътят знае. Вече спокоен като ходещо дърво, чиито листа не потреперват, ще потъне в гората, с хиляди километри тишина, пред себе си…

Кръгът се затваря… „защото времето лети и страхотно завива в нощта”- Дж. Ленън