Текстът на Матяж Зупанчич е посветен на неизбежността на насилието – за автора средата и житейските обстоятелства определят поведението. При специфична събитийна последователност според него би следвало да се разгърне такъв преживелищно-мотивационен процес, който неизбежно да доведе до насилие (причинено и понесено). Обект на любопитството му е един вътрешно примирен „любовен триъгълник“ (между съквартирантите Маша, Алеш и Мики), който се динамизира от появата на нов човек – Владимир. Видимата плоскост на ерозиращи в хода на действието ежедневни взаимоотношения по същество експлицират философската теза за вродения ни детерминизъм – човекът е просто машина, подвластен на екологията си (средата, „външните“ обстоятелства), или на натиска на непреодолими инстинкти (за власт, секс). Тук лесно разпознаваем е секуларният, наукообразен, западноевропейски модел на човешкото. По същество пиесата е „режисьорска книга“ – всеки жест, нюанс в психическия статус или поведението са отбелязани в ремарки, създаващи ясна събитийна перспектива, включвайки се в която, всеки от персонажите по неизбежност има да приключи житейската си програма в насилие (с апогей – убийството на Владимир). По този начин тезата и нейната доказуемост при всяка интерпретация изглеждат „подсигурени“ ... на пръв поглед.

В класическите подстъпи при работа с драматургичен текст се оставя диалогът да образува „мрежата на взаимоотношенията“, като ремарките са безценен помощник в уясняването на авторовия замисъл, емоционалната партитура или ритъма на сценичните акции. Ремарките са за „вътрешна употреба“, те се предлагат на зрителя като резултат – единствено през вече остойностилата ги актьорска акция. Такъв е по същество моделът литературен театър, прекланящ се пред авторитета на словесния демиург. Пред авторитета на светогледа му, способността му да отрази житейските явления и да ползва театралния инструментариум, за да ги „осветли“ пред зрителя. По същество такива са очакванията към драматурга, а и към личностния модел, който извлича от възпламененото съзнание завършеният театрален постамент-пиеса.

Разбира се, съществува и друг модел на театър – интуитивен, игрови, резултат на собствената за лицедейците актуалност. Тази актуалност по природата си е динамична, тя трудно се овладява в готови формули и практически „взривява“ всяка идея за детерминизъм. Такъв театър обикновено и не разчита на готов текст, той всъщност „произвежда себе си като текст“.

Спектакълът „vladi_mir” съвместява в една философска конструкция двата описани по-горе модела. Подлагайки на критично съмнение авторовата теза, изхождайки от собствения ни генетичен, православен антропологичен коридор, представлението полемизра с авторовото детерминистично твърдение. На него се противопоставя свободата на волята, способността за личен, отговорен избор. В една „отворена“ игрова партитура актьорите имат да произнесат целия авторов текст (вкл. ремарките), като в зависимост от личната си чувствителност към въздействието на събитийната верига върху собствения му или другите персонажи, лицедеецът може да „завръща“ акциите си, предлагайки други мотивационни коридори, различни от тези, фабрикувани от вече проходената „литературна логика“. Така новообразуваното сценично „тяло“ е не просто манифестация на драматургичния светоглед, а усложнена, оживяла пред зрителя реторична фигура. Разбира се, отново има смърт, но тази смърт вече не е причинена, а свободно пожелана. Крайна форма на споделяне на умирането, негова дидактична публичност, жертва.