Всичко трябва да е на ниво – тристепенно меню, официално облекло, никой да не закъснява. И да се държим…
Зад всички тези правила и ритуали обаче все повече прозират разстоянията между хората. „Покана за вечеря“ е история за близостта, за взаимоотношенията, които се разпадат, за лекотата, с която свикваме с другите и ги приемаме като част от общата картина.
А общи картини няма. Близостта не е въпрос на разстояние. Нито една история не е веднъж завинаги разказана. Ако гледаме на хората като истории – никога не можем да сложим точка, защото всеки следващ разказвач продължава да добавя нещо от себе. И единственото, което може да ни спаси от острите ръбове във взаимоотношенията, е да продължаваме да си говорим.
„Всички тези безсмислени правила, лъжички, вилички, кристални чаши нямат никаква друга функция освен да ни губят времето, за да не мислим за същественото. И да не си даваме сметка, че никога не сме били истински, истински щастливи...“, казва един от героите в „Покана за вечеря“.
И така - добре дошли. Вечерята е официална. А малко истина няма да ни навреди.

Оля Стоянова - автор

Постановката "Покана за вечеря" от Оля Стоянова (пиесата получи наградата на Втория конкурс на Театър "София" за съвременна българска пиеса) се занимава с онова особено състояние на самотност, в което човекът е „сам сред своите и свой сред чуждите“ (по Чехов). Това е именно парадоксалният свят на „Покана за вечеря“, свят, в който си самотен дори в семейството си. А тази самота ни тласка към една крайност на резигнация, а тя от своя страна ни деформира, обезсилва и прави зависими към лъжата.