Постановката на Лилия Абаджиева е първият български театрален прочит на „Фауст”, едно от най-големите произведения в световната драматургична литература. „Великата утопия на Гьоте ни кара да вярваме, че съществува известна точка на духа, от която нататък животът и смъртта, реалното и въображаемото, миналото и бъдещето, предаваемото и непредаваемото, високото и низкото, престават да бъдат схващани като противоречия”, постулира режисьорката, която осмисля идеята за своята сценична версия в продължение на 9 години. Лилия Абаджиева има още много квалификации за „Фауст”: „огромно интелектуално огледало, в което самопознанието има по-голяма стойност от познанието”; „носталгичен призив към възвишеното като липсващо съдържание; човешкото същество във вечното му страдание между небето и земята, между божественото и демоничното, във вечния му копнеж по абсолютното...”

С няколкомесечни разговори, етюди, репетиции (40 само на маса), извайване на детайлите и всичко останало, което предшества една театрална премиера, „Фауст” на Лилия Абаджиева и ДТ „Стоян Бъчваров” се случва като спектакъл, в който психологическата дълбочина не отстъпва на зрелището. Режисьорката, актьорите, сценографът, техническите служби, обсебени от търсещия фаустовски дух, непрекъснато изненадват с неочаквани решения. Понякога следват оригинала, понякога го дописват, инплантирайки нови интерпретации, но независимо дали цитират или фрагментират, иновациите не губят връзка с философията на драматургичната първооснова. Романтични и оргиастични сцени, лудешки танц и театър на сенките, възрастни, деца, дори хомункулус, техносаунд, мултимедиа, лазери препускат шеметно от детството/наивността/доброто към зрелостта/греха/злото, от любовта към лудостта/мъдростта/смъртта до кулминацията на „О, миг, поспри!” В този разтърсващ визионерски спектакъл, изграден със съвременни средства и технологии в провокативния стил на Лилия Абаджиева, вечната философско-етическа опозиция Фауст/Мефистофел блестящо защитават актьорите Михаил Мутафов и Стоян Радев. XXI век, оказва се, е повече от подходящо време за нов прочит на класиката...

Постановката „Фауст” на Лилия Абаджиева има две номинации за наградата ИКАР на САБ – за сценография на Васил Абаджиев и за майсторско изпълнение на техническия екип на ДТ „Стоян Бъчваров” Варна, начело с инж. Коста Костадинов. На театралния фестивал „Сцена на кръстопът – Пловдив 2010, варненският „Фауст” бе отличен за най-добро представление на голяма сцена, а Лилия Абаджиева получи наградата за режисура и първата в историята на фестивала статуетка „Сцена на кръстопът”.
 
„Фауст” на Лилия Абаджиева и ДТ „Стоян Бъчваров” се случва като спектакъл, в който психологическата дълбочина не отстъпва на зрелището. Режисьорката, актьорите, сценографът, техническите служби, обсебени очевидно от търсещия фаустовски дух, непрекъснато изненадват с неочаквани решения. Понякога те следват оригинала, понякога го дописват, инплантирайки нови интерпретации, но независимо дали цитират или фрагментират, иновациите не губят връзка с философията на драматургичната първооснова. Романтични и оргиастични сцени, лудешки танц и театър на сенките, възрастни, деца, дори хомункулус, техносаунд, мултимедиа, лазери препускат шеметно от детството/наивността/доброто към зрелостта/греха/злото, от любовта към лудостта/мъдростта/смъртта до кулминацията на О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен!” В този разтърсващ визионерски спектакъл, изграден със съвременни средства и технологии в провокативния стил на Лилия Абаджиева, вечната философско-етична опозиция Фауст-Мефистофел блестящо защитават актьорите Михаил Мутафов и Стоян Радев.

Михаил Мутафов: „Фауст е вечната неудовлетвореност на човека от себе си, от своето познание за живота и от невъзможността да избяга от човешката си същност, сблъсъкът между свръхчовешкото и човешкото и невъзможността тези две идеи да бъдат обединени в една. От друга страна именно неудовлетвореността движи човека напред, удовлетворението е неговата смърт.”

Стоян Радев: „За мен Мефистофел не е дяволът – олицетворение на злото, а креативният мозък - силата, дадена от Бог на човека, за да го приближи до себе си. Защо тогава се страхуваме от дявола и предпочитаме да се осланяме на ангелите?”

XXI век, оказва се, е повече от подходящо време за нов прочит на класиката...

Виолета Тончева