Тайният живот на Виктория Глас

За някои голямото изкуство е съдба, за други – проклятие. Но провалът дебне неумолимо и едните, и другите. Надарена с божествен глас, зашеметяваща, ранима и опасна, Виктория Глас приема да играе сянката на великата Мария Калас в продължение на години. Една трудна игра, която не е за всекиго. Особено сега, когато Калас е вече мъртва. Каква ще е новата роля на Виктория? Самоиронична, гротескна или трагична? Да изиграеш самия себе си понякога е по-страшно от това да играеш някой друг. А часът на последния концерт безмилостно приближава.

Стоян Алексиев

Битките на обречените

„Глас” е една от първите ми пиеси и първата монодрама, която написах. Появи се ненадейно и не спря да ме изненадва до самия си финал. Това бе от ония не толкова чести случаи в писането, когато още от началото героят се ражда пълнокръвен и завършен, проявява характер и собствена посока, и на автора не му остава друго, освен да му се довери и да го следва. Точно тази неистова воля най-силно харесвам у Виктория Глас. Абсолютният отказ да се съобразява с обстоятелствата, включително и с желанията на своя тъй наречен автор. Впоследствие често са ми задавали въпроса с какво ме е привлякла толкова популярната личност на великата Калас. Ами с нищо. Защото „Глас” изобщо не е за Калас. Тя е за онези уж невидими хора в изкуството, без които то изобщо не би съществувало. За техните незабележими драми. За смехотворните им страхове. За трагичните им провали. За обречените им битки, от които никой не се интересува и които винаги изглеждат изгубени, още преди да са започнали. Виктория Глас обаче печели своята битка. И го прави елегантно, нахално, с люта самоирония и своеобразен финес. Вероятно защото няма какво да губи. И защото най-великите победи се печелят именно от обречените.

Елена Алексиева