Опера в четири действия (осем картини) от Джузепе Верди
Либрето Салваторе Камарано
По едноименната пиеса на Антонио Гутиерес

История на създаването

След постановката на “Риголето”, Верди се връща в Бусето, за да работи над нова опера. Пиесата, която композиторът избира, е “Трубадур” – дебют на младия испански драматург Антонио Гутиерес. Още преди на напише “Риголето”, Верди насочва вниманието на Камарано към тази романтична драма, “богата на идеи и силни усещания” (2 януари 1850), която може да послужи за основа на оперно либрето.
В драмата на Гутиерес историческите събития (първите въстания на испанските градове в началото на ХV век ) представляват общия фон, върху който се развива измислената, заплетена интрига. Основните участници в нея са циганката Азучена, откраднала детето на граф ди Луна, за да отмъсти за смърттта на своята майка; синовете на графа – Манрико, възпитан от Азучена, и младият граф ди Луна – врагове, които не подозират за кръвната връзка помежду си; Леонора, любимата на Манрико, към чиято ръка се домогва неговият брат. Дуелът, отвличането от манастира, битките и накрая смъртта на всички положителни герои – тези трагични образи, невероятни ситуации, както и целият мрачно-протестен тон в пиесата я доближават до романтичните драми на Виктор Юго.
“Хората казват, че операта е мрачна и в нея има прекалено много смърт – пише Верди скоро след премиерата – но в края на краищата животът е пълен със смърт…Какво още има в него?…” (29 януари 1853). В тези горчиви думи оттеква и разочарование от потушената революция през 1848 година, от гибелтана италианските патриоти и смъртта на близките хора.
Както и в по-ранните си опери, в “Трубадур” Верди не се стреми към пресъздаване на историческата обстановка. Всички събития, които стават на сцената, за него са само повод да пресъздаде ярко и дълбоко душевната драма на действащите лица. И той постига това с цялата сила на зрялото дарование.
В творчеството на Верди “Трубадур” стои най-близо до оперите, написани по сюжети на Юго. Същият мрачен колорит, резки контрасти и романтично бунтарство, както в ранната му опера “Ернани” (1843). Същите черти, съчетани с изостреното внимание към характерите на действащите лица сродяват “Трубадур” с “Риголето”. По музикално-драматичната си цялост, “Трубадур” отстъпва на своя близък предшественик, но го превъзхожда по неизчерпаемото мелодично богатство. Мелодиите на тази опера са пълни със страст, гняв, пареща мъка, а понякога – с нежна, възвишена лирика. Именно тези мелодии, пронизани от народопесенни интонации, са завоювали нейната огромна популярност.
Успехът съпътства “Трубадур” още от първата постановка (Рим, Театър “Аполо”, 19 януари 1853). Тибър, прелял от коритото сии залял съседните на театъра улици, не спира публиката, жадна да чуе новата опера на Верди. От девет часа сутринта многобройна тълпа обсажда театъра. Спектакълът предизвиква всеобщ възторг. Скоро след това “Трубадур” е поставен с триумфален успех в Париж, Лондон, Петербург и в други градове на Европа.
През 1857 г. Верди преработва “Трубадур” за Парижката Гранд опера, където е поставена под името “Le Trouvere”. Съществени изменения в новата редакция са внесени в третото действие, изпълнено с редица балетни сцени и във финала. Необикновено лаконичната в основната редакция на операта финална сцена (след финалния терцет), във френската редакция е разширена: когато отвеждат Манрико на смърт, отново звучи “Мизерере” и прощалната мелодия на трубадура.

Съдържание

Първо действие
Първа картина
Преддверие в замъка на граф ди Луна. Началникът на дворцовата стража Ферандо очаква заедно с войниците завръщането на графа, който, измъчван от ревност, обикаля под прозорците на Леонора. За да задържи стражата будна, Ферандо им разказва за случката отпреди двайсет години, когато е откраднат братът на граф ди Луна. Тогава старият граф е заповядал да изгорят една циганка, която уж е омагьосала сина му. Нейната дъщеря отмъстила за майка си, като отвлякла детето. Всички мислят, че малкият син на графа е мъртъв – в пепелта на кладата са намерили детски кости. Опитите да заловят циганката остават безрезултатни. Удря полунощ. Стражата на граф ди Луна, потресена от разказа, дава обет да отмъсти на циганката.

Втора картина
Градина в дворцовия замък. Придворната дама Леонора разказва на приятелката си Инес за любовта си към трубадура Манрико, комуто е поднесла наградата в турнира като победител. Оттогава двамата са влюбени. Тя очаква с нетърпение своя любим, но става късно и Леонора със съжаление се прибира. В градината се появява граф ди Луна. Песента на трубадура разпалва неговата ревност. Дочула гласа на любимия си, Леонора се спуска към него, но в тъмнината по погрешка дарява графа с нежна прегръдка. Младата жена разбира грешката си. В същото време се появява Манрико и графът, открил своя съперник и смъртен враг, го призовава на дуел.

Второ действие
Трета картина
Далече в планината е лагерът на циганите. Манрико е победил граф ди Луна в дуела и му е подарил живота. Скоро след това, графът със своите хора е сразил Манрико в битката при Пелила. Всички мислят, че Манрико е загинал, но циганката Азучена го е спасила и излекувала.Азучена не може да надвие страшните спомени от своята младост и разказва на Манрико за случилото се тогава. За да отмъсти на стария граф за погубената си майка, тя е откраднала детето на графа. Но обърканата нещастницатанаправила фатална грешка, хвърляйки в огъня собственото си дете. Потресен, Манрико пита: “Кой съм аз тогава?” Азучена успява да се овладее и му напомня за своята любов и грижите, които е полагала за него като за свой син. Тя го заклева да отмъсти на графския род. Пратеник носи вест, че Леонора от мъка по смъртта на любимия е решила да постъпи в манастир. Въпреки молбите на Азучена, Манрико се втурва да възпре Леонора от фаталната постъпка.

Четвърта картина
Пред манастира. Граф ди Луна също е взел решение да отвлече Леонора и да попречи на влизането й в манастира. Леонора се прощава с Инес – за нея щастлив живот без Манрико е невъзможен. Заедно с монахините тя се отправя към олтара, но изведнъж графът пресича пътя й. Неочаквано пристига и Манрико със своите хора. Щастлива, Леонора се спасява в неговата прегръдка. В двубоя графът е обезоръжен, а влюбените избягват.

Трето действие
Пета картина
Във военния лагер на граф ди Луна духът е приповдигнат от сигурната победа. Около лагера обикаля една циганка, която войниците залавят и водят при графа. Ферандо разпознава в нея Азучена – тази, която е откраднала брата на графа. Когато тя в своето объркване споменава, че е майка на Манрико, отдавна търсената убийца е осъдена на смърт – тя ще бъде изгорена на клада.

Шеста картина
Зала в крепостта Кастелор. Леонора и Манрико живеят в любов, а надвисналата над тях опасност ги свързва още по-силно. Влиза Руиц и съобщава, че в лагера на графа се готвят да изгорят някаква циганка. Манрико разкрива на Леонора, че това е неговата майка, вдига на крак своите воини и се спуска в бой, за да я спаси.

Четвърто действие
Седма картина
Пред затвора в замъка на граф ди Луна. Манрико е загубил битката и сам е затворен в тъмница. Руиц съпровожда Леонора до кулата. Смелото момиче е решило на всяка цена да спаси своя любим. Леонора моли графа да спаси нейния трубадур, в замяна на което обещава да му стане жена. Граф ди Луна отменя заповедта за наказанието на Манрико, а в това време Леонора тайно изпива смъртоносната отрова, скрита в нейния пръстен.

Осма картина
В мрачния затвор Манрико се опитва да успокои изтерзаната Азучена. Неочаквано идва Леонора с вестта, че той е свободен. Напразно тя го моли да бяга – Манрико иска да знае цената на своето спасение. Той обвинява любимата си в измяна, но когато силите започват да я напускат, разбира, че Леонора е искала да го спаси с цената на живота си. Обзет от ярост, графът изпраща Манрико на кладата и тържествуващо сочи на Азучена пламъците, които вече обхващат нещастната жертва. Тогава циганката изкрещява ужасната истина – “Той бе твоят брат!…Аз отмъстих, майко!”…