„В пиесата Хенри всъщност няма име, той е един мним луд, който се представя за Хенри IV. Неслучайно Пирандело не му дава име, защото Хенри може да бъде всеки от нас. В този смисъл името и биографията на историческата личност, както и епохата, не са толкова важни. По-скоро става дума за един почти метафизичен образ на времето и една велика метафора, която звучи сложно, но се надявам, че ние сме намерили нейния верен театрален образ“, споделя Лилия Абаджиева.
„Това е историята на мозъка, историята на едно полудяване, което всъщност е привидно, маска пред другите, бягство от света. Загубил любов и приятелство в младостта, героят застива там някъде. Да остане в тази роля и да я играе вечно, е неговият абсолютно съзнателен избор. Хенри живее в този фантазъм, услужливо поддържан от приятелите, които достатъчно добре са го забравили през последните 20 години, за да го смятат наистина за луд. Тъй като действието се предхожда от събития, случили се преди 20 години, ние трябваше да си представим всички тези отминали събития, да изследваме по какъв начин работи чувството за  вина. Ако избереш живия живот, уж живеейки го, дали наистина си жив? Или пък този, който остава верен на идеалите си, отказвайки се от живота, дали той всъщност не е е истински живият?“, пита с постановката си режисьорката.