„Балканска сватба“ е спектакъл на контрастите, на опита за излитане със закърнели криле и опустошаващото приземяване. Общата картина, създадена от екипа, е ярка, символна, наситена с метафори. Всеки абсурден детайл, всеки изкривен и хиперболизиран образ допринасят за разгръщането на цялостните логика и послания в текста. Амбалажната хартия с надпис „Чупливо“, в която е „завито“ сватбеното тържество, неистово го пази от проникване на всякакви нормализиращи нравите въздействия. Да, в Европа сме, тук сме заради стандарта, но мебелите си ги стъкмяваме сами. Рушащите се декори върху напомнящия циркова арена подиум са само лек намек за отдавна разпадналата се душевност. Пазарските чехли са само намигване за товара, който ни държи като заложници на миналото. Вариациите на химна на Европа само загатват лицемерието, с което се възхищаваме на западния свят. Разшифроването на останалите средства - дребните подмятания, жестове и алюзии, е упражнение, предвидено за зрителя. Защото преводът на закодираните в спектакъла послания е многопластов. Той е едно необходимо емоционално и интелектуално занимание. 

Ивайло Ненов

 

„Балканска сватба“ е един показен, контролиран експеримент. Макар на моменти да изглежда като неконтролируем взрив, той далеч надхвърля границите на очевидното. Зрителят ще види крайности – в характерите, в изборите на героите, в техните мисли и действия, вербализирани често в „неподходяща за трапезата“ форма. Но целта на тези крайности не е нито да обрисуват пълнокръвен образ, нито да създадат усещане за „типичния балканец“. Клишетата, свързани с тези феномени са достатъчно познати и експлоатирани, за да има смисъл театърът да ги използва като изразни средства.
Тяхната мисия е по-скоро морално познавателна. Морална не в смисъла на назидателна, а свързана с категориите на морала. Познавателна, защото стремежът към познанието за човека е на практика двигателя на цивилизационното развитие. И ако съвременните философи все по-често разглеждат културата като естествен, природен феномен, то значи живеенето като част от обществото е въпрос на еволюция, а не кой знае какво морално постижение. Тогава кое е онова, което можем да наречем истинска същност на доброто, на правилното и моралното? И кой е източника на злото, на пороците и моралния упадък? Можем да търсим обяснението в географската ширина, в спецификите на манталитета, семейните ценности и възпитание. Но то има едно още по-универсално измерение. Измерение, локализирано на тънката гранична линия между доброто и злото, и активиращо се в мига, когато действието се формира като добро или лошо. Хана Аренд казва, че злото е банално – то може да бъде нещо, на което всеки от нас е способен. Защото злото е въпрос на грешна преценка, на недобре изграден баланс между емоциите и разума. Злото в този смисъл е нещо като зловредна генетична мутация. Никога не знаеш кога нещо ще се обърка, ще наруши баланса и ще донесе погром.
„Балканска сватба“ е сигнална лампа. Едно напомняне, че всички ние сме на ръба и всяко наше решение е следствие от изпълнението на сложна рецепта от пропорции на две основни съставки – разум и чувства. А балканците са метафора. Метафора за лошия късмет или лошата преценка в изпълнението на пропорциите. Защото ние сме най-добрите, най-кадърните, най-великите, но и най-често се проваляме, най-често допускаме фатални грешки. Да, всички ние сме в калта, но някои от нас все пак успяват да погледнат към звездите.

Ваня Георгиева