„В разказите на Йовков има много „преминаващи“ хора – другоселци, циркови артисти, търсещи работа из добруджанските села учители… Вятърът ги е довял отнякъде – несретни, търсещи убежище за кратко, незнаещи какво ги чака утре. И затова – щастливи от мимолетния уют на случайна стряха, на случайна нежност, на случаен празник. Йовков с изумителна деликатност разказва за такива срещи. Краткостта им е натъжаваща, но просветлението, което носят, крепи задълго.
Една такава среща се случва в нашето представление. В крайпътен хан, в тъмна нощ, под натежали от дъжда бели рози…

Повече изгубен или повече спасен се усеща човек след такава среща? За всеки е различно, а и понякога противоположни усещания се сплитат неразделно, като стари розови храсти. Но тези срещи оставят и друго.
Чувството, че нещо необяснимо е огряло душата ти. С него пътят ти нататък из разкаляните ниви и житейските завои не става по-лек, нито по-малко самотен. Но със сигурност е по-светъл...”
                                                                                                        Юрий Дачев