Село Замотаево е пословично със своите странности. До там се стига по два начина – с  автобус „Чавдар 11М3“, каран от „отчисления по антизаслуги“ бивш танкист Неибаев, фен на казахстанската чалга; и със селскостопански самолет „Антонов Ан-2“, който пътниците трябва сами да си управляват. Във всички случаи вторият начин на пътуване е по-безопасен. Селото е приветливо със своите живописни къщички и градинки и най-вече заради факта, че повечето нормални хора от него отдавна са избягали в градовете и са оставили да го обитават единствено такива с по-неконвенционална психика. Между тях се открояват екзотичният археолог доктор Верфенхойфендорфен (който без да иска или нарочно е погребал повече хора, отколкото мумии е изровил); помощникът му Франц, който умее да стреля с всякакви високотехнологични оръжия (качество особено ценно за един търсач на фосили); Печкин – пощальон от висока класа, комуто „нищо нечовешко не е чуждо“ или просто „кофти пич с добри намерения“; Вовка – нещастен фен на „Зубровка Красногорск“; Верка (любима на Вовка) – девойка мечтателна с амбивалентно отношение към носенето на прашки. Всички те и още неколцина (като Окалапа – владетелят на Бирма; Гошката Карбуратора на Лада 1500S; якобинецът-монтаняр Афанасий (смъртен враг на Робеспиер) и Стьопа Градинския хидрофор) имат собствени картони при директора на местната психиатрична клинка – доктор Коросян. Благодарение на неговите навременни терапевтични намеси цяло Замотаево е под контрол.
Но един ден хармонията в селото се нарушава, защото в него разговаряйки с котката си, пристига чудат гост...Никой не знае истинското му име, но всички – и по-малко лудите и съвсем откачените, сякаш отдавна са го очаквали... Наричат го просто Чичо Фьодор, но в него, както споделя раздавачът Печкин, има нещо подозрително – дали в това, че Чичо Фьодор е само на 10г, или защото кара животните да приказват; а вероятно защото си зарежда трактора с кюфтета вместо с нафта; или просто, че е решил да направи нещо, което никой истински възрастен не би се осмелил – да напусне града сам и да заживее на село. Не е много ясно... Най-подозрителното е, че кара всички от самосебе си да го обичат, без да си дава зор, и да се гордеят със своите лудости. „Жалко – въздъхва и доктор Коросян-, че в селото ни няма един нормален, който да завиди благородно на този човек за лудостта му. Можем само да го гледаме какви дела върши и да се молим като един истински луд, никога да не се умори...това, разбира се, не пречи да приложим дифенил-метан деривати и бензодиазепини, но в никакъв случай дибензобициклооктадиен! Рано е...“