“Танцът Делхи” е текст, композиран от седем едноактни пиеси, в които мястото на действие и героите винаги остават едни и същи, но комбинациите от взаимоотношения между тях непрекъснато се променят. Шест души седят в стая за посетители в градска болница. В един или друг момент всички те губят или намират свой близък, плачат, смеят се, обичат се, предават се един друг, спорят, карат се, сдобряват се и пак се смеят.
“Танцът Делхи” е вълнуващо пътуване във вътрешността на мрежа от безкрайни прераждания, в която историята всеки път започва със съобщението за нечия смърт и завършва с подписването на смъртния акт. Както на шахматната дъска има определен брой квадрати и безброй възможни комбинации, така и тук героите са пуснати в игралното поле на текста, а темите му свободно експериментират с телата, гласовете и чувствата на актьорите. Всяка отделна пиеса артикулира различна гледна точка и всяко ново виждане предлага различен подход към действителността или към истината. Така се оказва, че истината в нашата реалност е винаги относителна, а крайността на човек в тази реалност –  безусловна. Парадоксът е основния мотор, който ни анимира и ни дава усещането, че сме живи. Текстът ни отвежда в своя парадоксален епицентър, където смисълът се поражда именно от съчетаването и наслагването на различни и често взаимно изключващи се гледни точки. “Танцът Делхи” е своеобразен драматургичен кубизъм, тук картините са в постоянно движение, ситуациите всеки път се пренареждат, а  героите имат множество лица. Това, което сдобрява противоречията е креативната реалност на танца. В сърцето на историята е скрит един мистичен танц, който завинаги бележи всеки, който го е видял и му се е възхищавал. Практически ние никога не виждаме този танц на сцената, но въображението ни го рисува или се догажда за него правейки ни негови съавтори. Така собствената ни съзидателност някак постепенно и неусетно ни прави част от танца, който се ражда в и чрез възприятията ни. Този танц прегръща всички непримирими противоречия на живота и на театъра и с хумор и нежност отвежда зрителя отвъд всеки антагонизъм”, казва за спектакъла Галин Стоев.


ЗА АВТОРА
Иван Вирипаев е един от най-известните и поставяни драматурзи в Европа. Преди да се заеме с писане на пиеси, роденият през 1974 г. в Иркутск автор, завършва актьорско майсторство в Театралния институт в родния си град, след което в течение на три сезона се изявява като актьор в различни сибирски градове. През 1998 г. се завръща в Иркутск и създава театралното студио „Пространство на играта”. Същата година е приет задочно режисура в Театралния институт „Шчукин”. От 1999 до 2001 г. е преподавател по актьорско майсторство в Иркутския театрален институт. Установява се в Москва през 2001 г. и участва в основаването на алтернативното театрално пространство  „Театр.doc”, което се открива с пиесата му „Кислород”, а също и на новия театър „Практика”. „Кислород”, която е четвъртата от общо написаните досега 17 пиеси, има огромен успех и веднага е обявена за манифест на новата руска драма. През 2005 г. Вирипаев, заедно със съмишленици създава Агенцията за творчески проекти „Движение Кислород”. Режисьорският му дебют в киното „Еуфория”, отличен с награди на филмовите фестивали в Москва, Венеция, Варшава, Висбаден, е последван от още шест филма. Голямата любов и амбиция на Иван Вирипаев обаче е драматургията. Пиесите и спектаклите по негови пиеси са отличени с множество значими и престижни театрални награди в родината му и в Европа.

РАДИНА КЪРДЖИЛОВА, ЕКАТЕРИНА – Нима не знаеш, че любовта и сърцето са едно и също нещо? Който няма любов и сърце няма. Защо на всяка цена трябва да се търси виновният, защо трябва някой задължително да бъде виновен? Нима не може да се мине без вина и без виновни? Нима състраданието не може да замени търсенето на виновен? Да състрадаваш е много по-важно от това да търсиш кого да обвиниш.

СВЕТЛАНА ЯНЧЕВА, АЛИНА ПАВЛОВНА – Любовта не може да бъде нещастие. Нещастието не може да бъде любов. Моят живот няма да стане по-нещастен, защото той и без това вече е нещастен. Животът е нещастен сам по себе си, а не поради някаква причина.

ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ, АНДРЕЙ – Танцът й беше странен. Трябва да изгубиш света, за да го намериш - някой го беше казал, не помня кой, но беше по повод нейния танц. Така се родил този танц, като ода на мизерията и ужаса. Това е химн на уродливостта и човешката трагедия. Това е танц, който казва на света, че ужасът и болката не съществуват, а съществува само красотата на танца, че всичко е танц.  В смисъл, че всичко е такова, каквото е. И всичко трябва просто да бъде. С една дума, трябва вътре в себе си да позволиш на всичко, което се случва около теб и навсякъде, да бъде.

РАДЕНА ВЪЛКАНОВА, ЖЕНА  НА ВЪЗРАСТ – Аз от много години изследвам танца и следя как хората го гледат. Не мога да се сдържа и да не погледна публиката, да видя как гледа. Убедена съм, че танцът не трябва да се гледа, а да се слуша. Разбира се, трябва да слушаш не с уши, а с цялото си същество. Трябва да станете с танцуващия едно същество, трябва да оставиш танца му да проникне в теб, трябва да му се отдадеш, трябва танцът да те завладее. И тогава вече го няма нито този, който танцува, нито този, който гледа, а остава само танцът и нищо повече.

ЕЛЕНА ТЕЛБИС, ОЛГА – В момента мен много ме боли. Може би ще ми кажете какво да правя? Какво да правя? Боли ме непоносимо и сигурно това е само началото, истинската болка и отчаяние вероятно тепърва ми предстоят. Тогава сигурно ще ми е много по-зле от сега, но сега, в момента ме боли ужасно. Какво да правя? Помогнете ми, моля ви, умолявам ви. Спасете ме от тази чудовищна болка. Превърнете болката ми в танца Делхи. Не мога да понеса всичко това.

СОФИЯ БОБЧЕВА, МЕДИЦИНСКА СЕСТРА –Танцът нищо не обяснява, танцът просто се изпълнява. Видях много съдби в тези движения. Линиите на ръцете й, като океански вълни, напомняха за съдбите на всички нас, живеещи на тази планета. Всички тези съдби бяха като вълни или като мотиви. Но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че този мотив всъщност е една непрекъсната линия, създаваща неповторими рисунки и тези фигури са нашите странни съдби, нарисувани с една единствена, непрекъсната линия. Всичката наша болка, страданието ни, надеждите ни, нашите радости и мечти, всичко това са великолепни мотиви, нарисувани с една непрекъсната линия. Една болка за всички. Една линия и една красота, и едно щастие за всички.