Давид е полицай от жандармерията, специалист по опазване на обществения порядък, изцяло отдаден на работата си. Съпругата му Лидия е домакиня, разделяща ежедневието си между дома и курсовете на бюрото по труда, в търсене на своето истинско призвание и място в живота.
Привидното спокойсвие е нарушено, когато на гости идва друга двойка, участвала в последната протестна демонстрация.   В лицето на Игнази Давид разпознава една от своите жертви, на когото е извадил окото с гумен куршум при разпръскване на протеста.Сякаш каменна лавина разбива кристалната сфера на домашния уют и безвремието, в което живеят домакините и повлича героите в центрофугата на размирния външен свят. Лидия напуска Давид, а Сандра и Игнази решават да го променят и привлекат за каузата си.

Какво се получава, когато една идеология се посее в неподготвена почва? Как обстоятелствата изменят в неочаквана посока характера и възможно ли е въобще това? До къде можеш да отидеш в стремежа да запазиш любовта на най-близкия ти човек? Кой знае отговорите на въпросите, възникнали в ума на търсещия своето истинско място в живота? Кой може да даде решенията на проблемите, окупирали съвременния човек? Кой?
 Битието ни е преобърнато от безпаричие, несправедливост и липса на перспектива. Самовлюбени политици денонощно ни заливат с телевизионните си празнословия.
А какво се получава, когато в живота ни се набърка един от тях? Корумпиран демагог и безпринципен популист готов на всичко, дори да се слее със своите опоненти, само и само да запази властта си? И доколко един политик е възможно да бъде изкупителна жертва за нашите беди?
Спектакълът е силна социална сатира, непрощаваща на нито един от персонажите. Световната криза, заедно с финансовите ресурси, изпива и последните капки човешко достойнство. Възможно ли е спасение от тази лудост в безметежното живуркане сред малките домашни радости? Може ли хем да си наясно, хем да се съмняваш?
Пиесата на каталонския драматург Марк Креует пресъздава сложното ни съвремие и търси отговори на много от въпросите, които често се опитваме да избегнем. Прави го през призмата на иронията и горчивия смях, които пречистват, но не опрощават.