Неочаквано пътешествие, или Дотам и обратно

Изпитвам нарастваща неприязън към програмните текстове за пиеси, които режисьорите поставят и за които пишат. Вярвам, че на публиката трябва да бъде дадено време и пространство да осмисли и почувства сама света на сцената, героите и историята, която й се разказва.
Част от работата ми като режисьор е да защитя именно това метафорично пространство, в което зрителят ще има възможно най-голяма свобода да мисли и чувства.
Ако историята е наистина добре представена, поуката от нея е въпрос, а не отговор.
Но като ви казвам, че трябва сами да решите как да гледате и как да чувствате, аз вече са намесвам и ви поучавам. Виждате ли колко опасно е това?
Мисля, че Шекспир е усещал подобна опасност, когато е писал пиесите си. Ето защо по-голямата част от тях, а може би и всички, са бездънни по отношение на това, което може да бъде открито, и безкрайни по отношение на начините, по които могат да бъдат изиграни и тълкувани. Той оставя на актьорите да избират и интерпретират. Крайното осмисляне, или ако щете, опростяването на всичко сложно, е дело на публиката.
В текстовете на Шекспир намирам за вълнуваща и смиряваща тяхната вътрешна сложност и двусмисленост в моралната преценка на героите и техния свят, като изпитвам непреодолимо чувство на благодарност за щедростта му на гений.
Подобно усещане в подобна всеобхватна форма откривам единствено в пиесите на Антон Чехов. За мен тези автори са двата стълба на драматургията. Били са точно толкова екзистенциално изгубени, колкото сме и ние сега. Тяхното изкуство ни оставя повече въпроси, отколкото отговори. Вероятно всяко изкуство трябва да прави това. Да ни пита как живеем, вместо да ни казва как да живеем.

Моето познание за България е от времето, когато поставих пиесата „Римска баня" на Станислав Стратиев в театър „Аркола" в Далстън, Лондон. Впоследствие тя дойде и в София, където на Камерната сцена в Народния театър беше представена пет пъти.
От името на моя екип мога да заявя, че това беше едно от най-прекрасните преживявания в нашия театрален живот и най-трогателният и подходящ начин, по който можеше да завърши пътуването до София, започнато от нас в дъждовния Лондон.
Надявам се, че Шекспир и тази негова комедия ще могат да върнат на София подаръка, който Стратиев с неговата „Римска баня" поднесе на Лондон преди три години. Макар и да ги делят цели четири века, „Веселите уиндзорки" и „Римска баня" имат много общи черти по отношение на формата и съдържанието и пораждат у онзи, който работи с тях, едни и същи предизвикателства и чувство за удовлетворение
Но по-важното за мен в случая е, че и двата текста са символични скици, инструменти, карти, трамплини за игра. Ценностите, присъщи на репертоарната система в театър „Глобус" през 1600 г. не са много по-различни от тези в Народния театър „Иван Вазов" днес.
Подозирам, че ако можеше да се случи подобно пътуване във времето и имаше някакъв междукултурен обмен, актьорите на Шекспир биха се забавлявали неимоверно в пиесите на Стратиев в България, а публиката на Елизабетинска Англия щеше да обожава днешните наши актьори от „Веселите уиндзорки".
Но нека засега да останем в собственото си време и пространство.

Ръсел Болъм