РЕЖИСЬОРЪТ ЗА ПИЕСАТА

Напускайки Америка, 60-те години и южняшката готика, с които неизменно са свързани пиесите на Т. Улиямс, ние пристигнахме в сегашното време на забързан свят, виртуално общуване, повърхностни взаимоотношения, културни различия, екологични катастрофи и неизбежен преход към поява на нови ценности.

В това сегашно време се роди една приказка – по-скоро магическа, отколкото готическа – за хора, изгубили се в дебрите на Царството земно, затънали в страховете си от смъртта, от различното, от миналото, търсещи смисъла в отчаянието на самотата си. В това безкрайно емоционално лутане, тичане, падане и ставане в мига преди да ни залее потопът, другият ще се превърне в единствения възможен изход. Другият – като огледало, отразяващо обратно любовта, която човек забравя, че носи в сърцето си. Един от тях ще се отправи към Царството небесно с усмивка на облекчение, другите двама ще опитат заедно да останат. Вероятността да оцелеят няма да е голяма, но страстта им към живота ще ги води сякаш несъзнателно в изпълнение на божията повеля за установяване рая на земята.

В нашата приказка един от героите възкликва: „Нищо в цялото царство земно не може да се сравни с онова, което може да стане между един мъж и една жена. И това едничко нещо е самото съвършенство". Това е тайнството, в което полюсите се хармонизират, мигът на екстаза, в който човек се слива с другия и се чувства пълноценен в тази цялост, тайнството на приемането на другия. „Аз не искам реализъм! Искам магия! Това се опитвам да дам на хората" – възкликва преди половин век Т. Улиямс и ние го следваме.

Елена Панайотова