По пиеса героят остава войник на вечното чудо. Той е влюбен и се бори любовта да продължи до смъртта. Доказва, че има любов и след първите минути на щастие.

Пиесата е написана в преходно време. На прага на стария и новия човек. По инерция мислим, че човекът от минало време е по-влюбен, по-вярващ, по-смел, но пиесата дарява тези достойнства и на бъдещите хора.

Авторът не позволява да бъде въдворен в дадена епоха. Той не е символист. Той е неистов. Признава страховете и пришпорва смелостта. Героят му е по-влюбен от себе си. По-нежен от любимата. Обича повече от нея. Герой на любовта. Не ревността, а великолепието. Остава войн на любовта, въпреки че целия свят я поругава. Тази пиеса е пророчество на абсурда. Човекът ще се самоанализира, но още е рано. Сега той ще изпълнява мечтите си. Въпреки бъдещите модерни времена. Въпреки студа на съвременната красота. Преходно време. Познание от класическото и предчувствие за модерното. Абсурдизъм, но с пълна реалност на бит и сънища.

Аз обичам дълго, през цялата си младост и не вярвам, че нещо друго съществува.

Любовта и ревността ме самоизследват и самоунищожават, но този огън ще ме пречисти.

Не вярвам на реалността.

Обичам те.