СТУДЕНТИ ОТ КЛАСА НА проф. Снежина Танковскаи

„Клуб на лъжците” е странна малка колекция от кратки пиеси и монолози, които не са специално свързани от определена тема, концепция, място на действието и др.
В тази „колекция от мостри” има по нещо за всеки:
- две пиеси и няколко монолога, които работят за разрушаването на това уникално театрално съоръжение, известно като „четвъртата стена”;
- една сатира за света на шоу бизнеса и рисковете от сляпото следване на мултикултурния подход (един от последите модни крясъци в театъра) при разпределянето на ролите; 
- един очарователен малък ескиз на тема „самозаблуда”;
- една любовна история на тема „романтика”, в която авторът не указва предварително пола на героите и дава право на актьорите и режисьора да направят това; 
- една горчиво-сладка история от 9/11, чиито герои също нарушават „четвъртата стена” и общуват директно с публиката, с което й напомнят, че не бива да се чувства прекалено комфортно в затъмнения салон;
- една кратка пиеса със заглавие взето от песен на „Бийтълс”, но с послание старо, колкото древногръцката драма, първичен вик на болка от несправедливостта, от изгубените любов и достойнство.
Аз продължавам да харесвам и днес монологичната форма и диалозите-престрелки на безименни герои. Но кратката пиеса е кучка и копеле едновременно (да, може да бъде и двете), когато се заемеш с нея. Както при краткия разказ, рекламния клип или музикалното видео, това е много по-трудна работа, отколкото изглежда. Да разкажеш една завършена история, с образи, сюжет и конфликт в няколко страници, без значение дали е в монологична форма или във формата на драматични диалози, никак не е лесно и това ме предизвиква да пробвам отново и отново. Подобно на бегач на дълги разстояния, който в последния момент трябва да застане на старта като спринтьор, откриваш, че се налага да използваш съвсем друга група мускули, за които даже не си подозирал. Всяка дума придобива огромно значение за цялото, а отделни мигове от експозицията изведнъж се открояват като неонови знаци, окажеш ли се ограничен от няколкото страници. Това е страхотно упражнение и ужасяващо прецизна работа, която носи голямо удовлетворение, когато я направиш добре. Посигането на този „обединяващ ефект”, за който говори Едгар Алън По е нещо наистина красиво. Може да полудееш, докато го правиш, но в това е голяма част от удоволствието. 
Очевидно е също, че имам трайно пристрастие към привидно нормалните разговори, които неочаквано променят курс към непознатото и перверзното. Животът е смешен и красив, и странен, а моята работа е да уловя малко от това в своите пиеси. Ще продължа да правя това, въпреки че сигурно пропускам много от наистина тъжните и ужасни неща. Понякога само един репортаж за цунами по CNN или за баща в Австрия, който притежава дарбата да строи обиталища под земята стига, за да издуха на повърхността тези мои мрачни и леко зловещи кратки истории. В края на краищата художествената измислица може да бъде плашещо нормална, когато реалността реши да извади на показ грозната си глава.
Аз обичам тази пъстра компания от сценични сирачета, рояк вампири и таласъми, сгушени щастливо в краката ми. А привързаността ми към тях е още по-силна, защото са аутсайдери. 
Пиесите са крехки творения, но със сигурност са и много силни. Те живеят само тук и сега, по време на представянето им на живо пред публиката.
Надявам се, че ще харесате събраните тук сирачета, които си търсят дом.