Думи за теб, Сюзан…
…Ако искаш нещо наистина, с цялото си сърце и душа и не се отказваш, то ще се случи, ще ти се даде. 

Вярваш ли в това? Човек живее, живее и не знае всъщност защо. Понякога мечтите се реализират, но в повечето случаи - не. Така ли е? Искаш, мечтаеш, но светлото не идва. Оплел си се в баналността на ежедневието и не поглеждаш в себе си, не чуваш истинския си глас отвътре. Задължения, грижи, притеснения, болки от липса на това и онова, липса на добрина и нежност… Сиво... Липсва ти обич… Няма я радостта... Сам. Сама. Самотата е бряг, но къде е хоризонтът? Кого да обикнеш? А и въобще има ли копнеж и страст у някого към теб? Има, но си го пропуснал/пропуснала, разминал/разминала си се,… или просто не си се решил/решила да протегнеш ръка. Младостта отлита и се случва, иска ти се да преживееш хубавите дни, нощи или мигове от тогава, от преди… Когато си бил/била на двадесет… на двадесет и пет или… няма значение точно на колко си бил/била…

И какво? Дъждът в прозореца е измил и сълзите, и смеховете… и Полетите на сън, и наяве… Останал е само викът отвътре… Нека се случи онова! Кое онова? Какво онова? То е било. Имаш няколко снимки в телефона, неизтрити есемеси и, и… Две – три думички, няколко обещания в паметта… Тогава оставаш сам/сама със себе си и ако имаш сили, за да продължиш… Търсиш се в другия/другата, докато огънят в теб още гори… Пътуваш, пътуваш в свободата на сънищата и въображението. Докато откриеш другия като теб… Защото винаги има още един като теб.

Такава е и нашата Сюзан. С тези мисли. С тези чувства като нашите. Затова направихме спектакъл за нея.

С обич към теб, Сюзан!
Николай Ламбрев-Михайловски