За нея рай е стаичката в театъра, в която по случайност прекарва една нощ. Тук има всичко. Ужасно важните неща, които отчаяно й трябват – уют, топлина, храна, дрехи.

Тя е умна, добра, образована, обича поезията, а ако се мие всяка събота и си намери червило, ще стане съвсем хубава.

Не е ясно, а може би не е и важно, защо тази жена е излязла от коловоза на нормалния живот, как е станало така, че е бездомна, защо е отхвърлена. Да, мъжът й е заминал, синът й не желае да я вижда, но защо?

В гримьорната жената има възможност да бъде, каквато й хрумне. Слугиня, търговка, царица. Във всичките си преобличания тя минава през смеха и стига до болката.

До най-острата си болка – самотата.

Пътуването й през сценичните костюми преминава в пътуване през спомените. В тях са ръцете, които се реят, бродираното бельо, подарените лалета, кучето със собствено достойнство – толкова много красиви неща… Но и много повече тъга.

Нима има значение, че тази жена е скитница, без адрес и без документи…

Всяка жена без стопанин е бездомна.

Всеки човек без любов е скитник през живота и клошар в рая.