Краят 1897-а с нищо не предвещава триумфа на едно от най-играните драматургични произведения на ХХ век. Минути преди премиерата на 28 декември, измъчван от лоши предчувствия, Ростан се появява пред актьорите и им иска прошка за „ужасяващата авантюра, в която ги е въвлякъл.” Обратът е зашеметяващ. В антракта публиката става на крака и докато тя неудържимо ръкопляска, един от министрите в залата намира зад кулисите автора, сваля ордена на Почетния легион от гърдите си и му го закача с думите: „Позволете ми да изпреваря времето.”
Броени месеци по-късно Ростан става най-младият член Френската академия. Блестящата му кариера продължава с написването през 1901 г. на „Орлето”. Но успехът не му носи щастие, здравето му е разклатено и той се оттегля във вилата си в Камбо, на границата с Испания. Докато перото му съхне заедно с изворите на вдъхновението му, Сирано дьо Бержерак не спира победното си шествие по сцените на света, за да достигне през 1913-а хилядното си представление в Ню Йоркската Метрополитан опера. Триумфът му продължава и след смъртта на Ростан през 1918 г.
До 1983 г. само във Франция изиграните представления са над 14 000.
На сцената на Народния театър „Сирано дьо Бержерак” се играе за първи път на 24 октомври 1921 г. Постановката е на Кръстьо Сарафов, който изпълнява и ролята на Сирано. За втори път живот на пиесата вдъхва Стефан Сърчаджиев. Премиерата е на 21 юли 1960 г., а в ролята на Сирано – незабравимият Андрей Чапразов.
ВСИЧКО Е ЕДНА МЕЧТА
...Когато преди двайсетина години в Сатиричния театър трябваше за пръв път да работя без трупата си (бях още млад и неуверен), реших да поставя нещо, което най-много харесвам и което да ми даде сила да се справя. Това беше „Сирано”. Представлението се получи нетипично за театъра с един блестящ Кирил Варийски – граф дьо Гиш (въпреки неопитността ми да работя с актьори от такава величина), с мощния, повече поетичен, отколкото комичен Христо Гърбов – Сирано, и с чувствената Албена Павлова – Роксана. „Прощъпулникът ми” с не мои актьори беше „Сирано дьо Бержерак”. Заклет и може би единствен фен му беше Рангел Вълчанов….
Десетина години по-късно го направих в хамбургския Талия театър, където се превърна в любимо представление (според количеството на писмата, които зрителите оставяха до артистите и екипа в една кутия във фоайето).
Когато на една пресконференция ме „обвиниха”, че немските зрители плачели на финала, аз отвърнах, че това им е второто плакане след Сталинград и само за около пет секунди си спечелих около петдесет врагове – бях под влияние на героя си: „Обичам да ме мразят – такъв е моят нрав!..." - заявява Сирано.
Друго, което ме доближава до героя с огромния нос е това, че всичките си желания гледам да ги отлагам – за да са по-мечтани. Всичко, което не постигаш, остава мечта, а постигнатото забравяш и погребваш в тефтера.
Искам да го доближа, но дали някога ще мога да „стигна” Сирано!? Дали да не го оставя мечта!?
Ще продължа да го правя и да не го достигам (като Сизиф)…
Сълза и Смях
Билети за Младежки театър
Ново! Билети за Театър Българска Армия
Билети за Куклен Театър София
Билети за Театър Сфумато
Ново! Билети за Desta production
Билети за Театър София
Билети за YALTA ART ROOM
Билети за City Mark Art Centre
Билети за Театър "Ателие 313" - София
Билети за МГТ "Зад канала"
Билети за Креди Арте
Билети за Театър Възраждане