Пластиката, дело на Велимир Велев, е чудесна. Впечатляващ е “боят” между двете групировки, силно напомнящ ми като внушение сцена от някой мюзикъл, например “Уестсайдска история”. Като някакъв тапет са костюмите на актьорите – всички до един издържани в нюанси на сивата гама. В постановката са включени 3 вида саксофон, но за мен поне те се оказват недостатъчни. Би ми се искало да има повече музика, която да звучи не само като отделни моменти, а да подчертава действието, в това представление номер 200, за което пише музика Румен Цонев.

Представление по текстове на Константин Павлов - една предпоставено силна литературност, която дори може да погуби чисто театралното или да го редуцира до радиотеатър. В случая режисьорската неконвенционалност, пластиката - загърбваща едната клоунада и постигаща и трагически внушения, сценографията - решена като сравнително лесен за прохождане лабиринт от квадратни пространства (по едно за всеки соц.труженик ли?), актьорските постижения на Александра Василева, Мая Новоселска и Филип Трифонов... и не само те, в познатите им (но толкова различна) зрелищни характерности... всичко това е създало един пълноценен спектакъл, в който освен "тапетите" на старото време има и тревожни днешни прозрения...

Здравейте, благодаря Ви, че обърнахте внимание, че е станало объркване. Извинявайте за неточноста която се е получила в тази постановка.

Снимките са от премиерният спектакъл на Юлия Огнянова "Тапетите на времето", който е посветен на Константин Павлов, а анотацията... на "Ноември" от Дейвид Мамет. Как да го разбирам?