Проблемът за мюсюлманската забрадка от редица години предизвиква остри дискусии и социални сътресения не само в Европа. Какво е забрадката - неизбежна част от облеклото на жената на Юг и на Изток, където слънцето е по-силно от другаде (нашите селски баби също носят забрадки), или предизвикателен символ и знак на различност, инспириран често от крайния, фундаменталисткия ислям, който спекулира и злоупотребява с недостатъчната информираност на добрия, почтения мюсюлманин? Осъзната демонстрация ли е тя, или пък е цена, която мюсюлманското момиче трябва да плати на семейството си, или на европейското гето, в което живее, за да може да излиза на улицата, да учи, да работи и да обича като другите? Справедливо ли е при отказ да носи забрадка мюсюлманската девойка да бъде жестоко малтретирана, понякога до смърт, дори и от собственото си семейство? Или - на какво се дължи странният феномен: в редица от най-големите европейски страни най-адаптивни и добронамерени към обществото, в което живеят от десетилетия, в което са намерили хуманен прием, безплатно жилище и образование на децата си, да са най-старите поколения мюсюлмани, а техните високо образовани деца и внуци често да споделят идеите на най-реакционния, фундаменталисткия ислям и да „отмъщават” на обществата, които са ги отгледали и изучили? Кои са онези механизми и феномени, които превръщат добрия ислям в страшилище и справедливо ли е при споменаването на думата „мюсюлманин” съвременният европеец да си представя непременно човек, чиито джобове са натъпкани с бомби?
Такива въпроси възникнаха у мен, когато изчетох една планина текстове по въпроса за мюсюлманската забрадка, затова написах тази пиеса, която преди няколко години поставихме самодейно, но много ентусиазирано, с мои талантливи студентки, две от които си бяха и автентични мюсюлманки. На международния форум в Атина, посветен на темата за забрадката, те изнесоха няколко спектакъла, които взривиха общественото мнение и възбудиха бурни дискусии. Едни приемаха пиесата за авангардна (първи опит върху тази тема) и провокираща размисъл и тревога, други я отхвърляха като излишно „пресоляване на манджата” по деликатен и опасен социален проблем, а аз, като слушах и едните, и другите, поглаждах тайно и доволно брадата си като добрите стари мюсюлмани от нашата литературна класика, защото си спомнях как някога бях слушал същите коментари и по повод на „Бъди благословена” и „Не се сърди, човече”, с които пак бях пресолил същата манджа на същата обществена апатия с проблеми, които всички се правеха, че не виждат, а те ни бяха не само връхлетели, но и бая поудавили - за самотните майки и изоставените деца.
Затова съм много благодарен на Анастас Попдимитров, на Петко Петков и на чудесния екип на Врачанския театър, които първи у нас погледнаха на моя скромен текст не като на сипване на сол, а като на капване на йод в рана – ще те заболи малко или много, но може и да се поизлекуваш.
На добър час на спектакъла!

Кирил Топалов
Рим, 5 април 2014 г.

******************

По данни на ООН всяка година в света сe убиват над 20 000 жени при така наречените „убийства на честта” в
страни като Йордания, Пакистан, Египет, Турция, Ивицата Газа и Западния бряг на Йордан, както и други страни
от Персийския залив и Източното Средиземноморие.
Според британски журналисти, както и много женски организации от Близкия Изток и Югозападна Азия, тези
убийства са най-малко четири пъти повече от колкото гласят данните на ООН. Болшинството от жертвите са млади жени, девойки и
дори подрастващи.


Анастас Попдимитров