Това е единственият велик драматург, който някога сме имали в Америка.”, възкликва веднъж Тенеси Уилямс за своя колега Едуард Олби. “Пиесата за бебето” безспорно потвърждава правотата на това твърдение. Тя е най-загадъчната и предизвикателна творба на Олби. В нея трикратният носител на наградата “Пулицър” и двукратен носител на наградата “Тони” за драматургия, последният жив класик на американската драматургия на двадесети век, разказва за това, как двама души се опитват да отнемат бебето на други двама. Тази наглед обикновена история придобива в творбата на драматургичния корифей характер на абсурден психотрилър - чувствено завладяващ, смешен и зловещ, провокативен и загадъчен. Олби ни подмамва да навлезем дълбоко в зоната на човешкия здрач, където ни чакат заредени емоционални мини с огромен тротилов еквивалент. Ние стъпваме слепешката, мините наоколо не се взривяват, но напрежението от неизвестността и постоянният страх от все пак неизбежния предстоящ взрив започват да произвеждат предварителни опустошителни детонации в душите ни. Едуард Олби вече обитава територията на откровението, на пророческата визия. Той е отстранил от себе си всички патерици на традиционната драматургия, за да говори тук автобиографично и самоизобличаващо, да говори като на изповед. Като всичко добро в изкуството, и тази пиеса изпитва границата между въображаемия и реалния свят, изследва взаимодействията между съзнаваните и несъзнаваните мотивации на човешките същества и предизвиква дръзките да навлязат в собствения си чувствен свят до степен на откровение. А това са предизвикателства, които няма как да оставят равнодушни търсачите на силни театрални усещания. Ню Йорк Нюздей нарече пиесата “развеселяваща, порочна и опустошителна творба на емоционалния тероризъм”. Ню Йорк Таймс написа, че тя “ни изстрелва в онзи ъгъл на театралния рай, където думите избухват като фойерверки и се пръсват в множество ослепителни форми и цветове.” Варайъти основателно и лаконично заключи: “Едно от брилянтните постижения на Олби.” 

Явор Гърдев