За първи път в България на сцената на Театър „София” се поставя пиесата на Пола Вогъл „Как се научих да кoрмувам” – носител на наградите „The New York Drama Critics”, „Outer Critics Circle”, New York’s Obies” и „Dramalogue” и Пулицър за 1998 г.
Режисьорът Николай Поляков ще представи една история за гняв и опрощение, състрадание и катарзис, за движението напред.... Впечатляващата палитра от хумор и смели наблюдения за човешката природа, за любовта, която получаваме от хората, които ни нараняват.

НИКОЛАЙ ПОЛЯКОВ

„Еросът ни води напред – любов, бъдеще, надежда. Танатосът ни води назад, назад към утробата на майката – единственото място без болка.” /Зигмунд Фройд./

„Аз не смятам „Лолита” за религиозна, но със сигурност тя е морална книга. На финала Хумберт Хумберт е наистина морален човек, тъй като осъэнава, че обича Лолита така, както трябва да бъде обичана всяка жена. Но вече е късно – той е разрушил детството й.”

Ето тук, между Фройд и Набоков, Пола Вогъл разказва с подкупваща откровеност своята /може би лична/ история. История, разходка из спомените чрез ретроспекции и интроспекции.* Една любовна история, която на места е доста смешна, защото носителката на Пулицър вярва в хумора. Хуморът, според нея, е стратегия на оцеляването. Затова с такова любопитство тя се разхожда с усмивка и в най-забранените територии. Затова при нея и най-трудните теми са възможни. „Хуморът е вид прелъстяване – щом публиката се смее, тя е съучастник.” /П. В./

Пола Вогъл мисли болката като трудния, но единствен път към зрелостта. Болката в „Как се научих...” е оздравяване и прошка. А прошката е нужна, прошката е задължителна, за да бъде преработено миналото. Често хората остават вкопани в своя гняв, когато с тях е злоупотребено. А после този гняв задължително се насочва към другите, най - често към невинните.

Тази доста странна пиеса се движи зигзаобразно назад, назад, за да стигне откровено и разголващо до корена, до болката.

Дали Набоков не е прав, когато казва, че истинският конфликт не е между героите, а е между автора и публиката? Що се отнася до Фройд, той очевидно е прав почти във всичко.


*Интроспекция – самонаблюдение, непосредствено наблюдаване на съзнанието от самото лице; и. метод – проникване в чуждото психологическо състояние по аналогия със собственото.