ДЪРЖАВЕН МУЗИКАЛЕН И БАЛЕТЕН ЦЕНТЪР

Оперетата в България е вече на над 90 години! Библейската възраст обаче, ни най-малко не е променила привлекателната външност и чаровно-закачливата й усмивка. Най-вероятно защото на Веселата муза генетично й е заложено да не приема света насериозно и по тази причина щастливо се е разминавала с Хамлетовата дилема да бъде или да не бъде. От друга страна, превратностите на сценичния живот у нас през всичките тези години явно са отстъпвали пред европейската шикозност, авантюристичния й дух и... липсата на вродено целомъдрие. Две са историческите дати, увековечили появата й като основополагащ професионално-сценичен опит от края на Първата световна война.

В мразовитата вечер на 10 февруари 1918, в някогашния столичен кинотеатър „Одеон”, Веселата муза за първи път прекрачва патриархалните норми на общественото ни благоприличие с представлението на „Маркиз Бонели” от берлинчанина Рудолф Делингер.

Десет месеца по-късно, на 5 декември 1918, тържествено вдига завеса новопостроеният (макар и дъсчен) храм на Веселата муза – Свободен театър1, с нашумялата през войната виенска оперета „Царицата на чардаша”. След „Царицата на чардаша”, до края на първия театрален сезон, се поставя още четири оперети на гребена на европейската вълна: “Есенни маневри” от Калман, “Розата на Стамбул” от Лео Фал, “Граф фон Люксембург” от Лехар и “Кралицата на киното” от Жан Жилбер, приживе донесли световна слава на своите автори. И тази актуална за времето ориентация се превръща във водеща репертоарна стратегия не само за Свободен театър, но и за основаните след него достатъчно представителни оперетни театри: „Ренесанс”, Кооперативен театър, „Одеон” и Художествен оперетен театър, формирали представата за българския оперетен театър в златния му период – между двете световни войни. Независимо че не е подкрепян от държавата, той не само успява да се наложи в театралния ни живот, но дръзва да се съизмери и с най-прочутите за времето оперетни театри на Европа. Решаващ в този смисъл е колкото историческият му шанс, че с появата си улучва върховия момент на т.нар. нововиенски оперетен стил, толкова и фактът, че най-нашумелите постановки на европейските оперетни столици (Виена, Будапеща, Париж, Лондон, Берлин) веднага се пренасят и на българска сцена. И не случайно в началото на 30-те години, българският оперетен театър (след триумфалните гастроли на Кооперативен театър в Турция и Югославия) е признат за най-престижния популярножанров театър на Балканите.

Първото звездно поколение на оперетната ни сцена влиза в историята на жанра с имената на: Мими Балканска, Вяра Сълплиева, Ангел Сладкаров, Асен Русков, Иван Цачев, Симеон Симеонов, Иван Станев, Петко Ников, Никола Попов, Матьо Македонски, Иван Радев, Генчо Марков, Тинка Краева, Коста Армянов, Невена Дочева, Битуш Давидов, Банчо Банчевски, Елисавета Рускова, Иванка Сладкарова, Надя Ножарова, Коста Райнов, Виолета Симеонова, Милен Паунов, Рина Пенчева, Илия Йосиф, Анета Цанкова, Стоян Коларов, Надя Шаркова, Милена Баръмова, Стефан Анастасов, Коста Наумов, Любен Герасимов, Лидия Станева, Катя Димова, Иван Чаракчиев... Но емблематични за оперетното ни изкуство, с двете му характерни лица – лиричното и комичното, несъмнено остават имената на легендарните звезди: Мими Балканска и Асен Русков.

Независимо от общественото признание и изградените театрални традиции, в навечерието на трийстия си рожден ден Веселата муза е сюрпризирана от сериозно сътресение - промяната на статута й. С Указ на Отечественофронтовското правителство (1947) е одържавен последният частен оперетен театър в столицата и е преименуван в Народна оперета, а през лятото на 1948, с нов Указ и по съветски модел е създаден Държавният музикален театър, който единствен получава правото да я представлява.