Хумор в тъгата, печал в хумора

Отдавна подобна пиеса не е поставяна на българска сцена. Тя е последната от три комедии, замислени като триптих с общото заглавие „Хиляда метра над морето“. Те имат различни биографии, защото се раждат и живеят на сцената в различни епохи. Първата „Хиляда метра над морето“ след бравурен полет бе отстреляна с политически страх и яростна завист. Втората, носена на крилете на обновата, кацна в повече от десет театъра. Тя както и първата предвеща, какво очаква страната ни в следващите години. Третата „Хиляда метра над морето“ с подзаглавие „Айгър“ върви към премиера в театъра, на който най-приляга пръв да я постави. Защото коренът на тези пиеси е в тоя Балкан. Той дава на очите сияйни красоти, на слуха гласа на птици и потоци, пълни гърдите със свежест, сърцето със смелост, душата с надежда и сила. Гори, урви и проломи хранят въображението. И за венец над всичко това е неповторимото чувство за хумор на балканджиите.

Както и в другите две и в последната пиеса на Петър Маринков случката е комична и конфликтна. Героите са автентични, спонтанни, колебливи, приспособими, наивни и смешни. Езикът е със звучността и неповторимата словесност на северозападния говор. Сюжетът галопира, фабулата следва логиката. А тя в последна сметка води до драматично, дори злокобно предупреждение в края. Дано то, родено на сцената, се окаже само въображаемо.

Р.Р Айгър е див, яростен, свободен, необязден жребец.



Петър Маринков с огромна страст и любов описва живота и поетиката на този край. Това е пиеса за днешната ни съдба. За българската съдба днес! За вчера, утре. За това, което мъничко е останало от миналото, паметта, чувствата, мислите, душата на този народ. За края на едно време, за пътетиката, за нещо ново, нещо, което е пред нас. За пропуснатото, забравеното, изтритото, красивото, човешкото, чувственото, неясното, за необяснимото, естетичното, нашенското, героичното!

Това е пиеса за измъчения български народ! За новите властници, за подмяната на ценностите, за изгубването на наивността на българина. За липсата на оптимизъм, за обезверяването. За виновните и невинните! За подигравката, за гаврата с хората в тази държава. За подмяната на стойностите. За това, къде е спасението, къде са устойте, за съхраняване на ценностите. За раните в душите, за раните в умовете. За Вазов, Балкана, Своге, Враца, Околчица, за Искъра и пътеката, за дядо Йоцо, за гората, за конете и кобилите, за жените, децата... За нас, за тези след нас! За нещото наречено България! За този изстрадал български народ, който сякаш не може да намери пътя към бъдещето.

ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ