„Така е (ако мислиш, че е така)“
от Луиджи Пирандело
 
режисьор Албена Георгиева
сценография и костюми Антония Соколова
музика Христо Намлиев
фотограф Теодора Тодорова
 
 Участват студенти специалност “Актьорство за драматичен театър”, клас проф. Маргарита Младенова:
Андрей Стоименов, Весела Манолова, Виктория Владова, Вяра Миланова, Добромир Цветков,
Евтимиос Триандафиллу, Калоян Говедарски, Кремена Деянова, Лора Тенчева,
Мария Карилоска, Мaртин Проданов, Мартин Тодоров, Павлина Илова, Паола Маравиля,
Преслав Търпанов, Радостина Ангелова, Румен Ангелов , Стефан Саръиванов,
Стефани Андонова, Стефани Николова, Стилиян Маринов
 
 
В началото на пиесата „Така е (ако мислиш, че е така)”, под листа с действащите лица, авторът е написал:
„Действието се развива в наши дни в един окръжен град на Италия.”
Въпросът е какво общо имат онези „наши дни” преди повече от сто години с тези „наши дни” днес, сега. След последната страница на пиесата, сходството е толкова поразително, че „сега” е „тогава”.
Същото почти сомнамбулно живеене на хора, подложени на „ужасното мъчение да стоят между фикцията и реалността, без да могат да ги различат”. „Всички носят в себе си по един призрак, но са хукнали след призрака на другите, защото умират от любопитство и вярват, че това е различно.”

С все същата страст питаме и се информираме, защото „искаме да се ориентираме, да разберем”.
Като тогава сме вманиачени в търсене на истината и рискуваме масово безумие, ако не я открием. Решително вярваме, че тя – истината е или на едната, или на другата страна. Но на чия? Въпросът задължително ни противопоставя, радикализира, вбесява. „За момент едното твърдение заглушава гласовете на всички останали и ние решаваме да го последваме за малко, с нездравата спонтанност на някой, който иска да избяга, но не знае къде.”

Луди ли сме? Според психоаналитиците от тогава, може би наистина сме.