(1828-1906)

В литературното творчество на XX век, Ибсен остава като един най-значимите автори, променили завинаги световната драматургия. За ‘бащата’ на модерната драма могат да се кажат толкова много неща, че трудно бихме събрали в една убежна точка безкрайните линии, по които поема неговото изкуство. И въпреки това, поет и драматург, Ибсен твори 50 години, в които създава множество модерни и знаменити пиеси, които в жанрово-тематичен аспект поставят началата на интелектуалното, психоаналитичното, философско-екзистенциалното като норма в цялостния европейски контекст на драмата през втората половина на XIX век. В идейно-тематичен и жанров аспект, наследството на Ибсен би могло да бъде композирано в три основни периода: романтически-„Кателина”, „Бранд”, „Пер Гюнт”, в който на преден план излиза силната личност, в конфликт със средата; натуралистичен- „Стълбовете на обществото”, „Куклен дом”, „Призраци”, в който той въвежда характерната за него аналитична техника, при която през събитията, трябва да се стигне до миналото- това е времето в което се изследва човешката психология. И символистичен период, при който той се съсредоточава в болезността на съзнанието- „Дивата патица”, „Хеда Габлер”, „Когато ние мъртвите се пробудим”. Драматургичните текстове на Ибсен са многопластови, конструирани обикновено в две основни посоки- рационално-реалистични и символно-метафорични, които се развиват паралелно, но имат и пресечни точки, често се сливат и се разделят, за да се роди новата поетика на модерната драма. Като създател на жанра „интелектуална драма” и (пре)откривател на „аналитичната композиция”, Ибсен заедно с О. Уайлд, Б. Шоу, А. Франс и А. Стриндберг дава своя принос в жанра на екзистенциално-философската драма, интерпретирайки проблеми сред които смисъла и безсмислието на живота и смъртта, свободата и избора, времето и безвремието. Той развива и идеята за еманципацията, в която женските образи, поетични и извисени, носят своеобразен драматичен потенциал и го разкриват в кризисни ситуации. При Ибсен се налага идеята за играта и игровото начало- концепция, която присъства в почти всичките му текстове. С естетическите средства на сценичното изкуство се поставя актуалния проблем за цялостната личност, за вечното и тленното, за призванието, за начините, по които индивида се изразява, за духовния аристократизъм, свръхчовека и егоцентризма на Аза.
 

Хеда Габлер

(1890)

В черновите на Ибсен, „Хеда Габлер” дълго е носила подзаглавието „Портрет на драматурга като млада жена”, сякаш за да изтъкне онази вътрешно присъща на този занаят характерност да се отъждествяваш посредством другия и да спотаяваш личната си история в историите на множество герои. Хеда винаги е била една от най-популярните и играни пиеси на Ибсен заедно с „Куклен дом” и „Пер Гюнт”. И не е трудно да се намери причината за това. Характерът на Хеда Габлер, заедно с нейната хитрост, жестокост и очарователност, винаги са били в центъра на нашето внимание. Образът на Хеда е считан от някои изследователи като един от най-драматичните в театъра, определян като „женския” Хамлет. В зависимост от многото интерпретации, тя бива изобразявана като бореща се с нормативното общество героиня, жертва на обстоятелствата, образ формиращ феминисткия прототип или просто един (не)контролиран злодей- демонична, както самия Ибсен я нарича, запазвайки в нея и в останалите усещането за криза. Така, погълнати от своите екзистенциални проблеми, във време, в което всичко се разпада, безнадеждността на ибсеновите герои ни завещава едно - сянка от любов. Винаги, в един момент, приказката свършва.

Михаил Байков

IV курс „Театрознание и театрален мениджмънт”