Когато за първи път ме попитаха коя пиеса бих искал да поставя в София, без да се замисля отговорих – „Проклятието на гладуващата класа” от Сам Шепард. 
Първото ми идване в България беше през 1993 г. По – късно, когато през 2007 г. отново посетих страната, нямаше как да не забележа невероятните промени, които бяха настъпили. На мястото на обработваемите земи бяха изникнали офис сгради, автомобилни борси и жилищни кооперации. Щастлив бях да видя развитието и просперитета на държавата, но същевременно ме натъжи възможността България да изгуби своята уникалност. Спомних си за промените, които настъпиха в Америка през петдесетте години на 20 век, когато бях дете. Кварталът, в който израснах, се намираше в края на града. Можех да стигна с колело до близките ферми. Днес същият този път е застроен с търговски центрове и жилищни комплекси – тридесет и пет мили. Чак до следващия град.
Пиесата на Сам Шепард е за промените на много нива. В личен план те са свързани с членовете на семейството, които се опитват да се превърнат в нови хора. Трагичното е в това, че нито един от опитите им не е успешен. В по – широк план пиесата е свързана с корпорациите и инвеститорите, които променят облика на цялата страна. Когато синът Уесли разказва на сестра си какво ще се случи, ако родителите им продадат фермата, той казва: „ Няма просто да изгубим къщата. Ще изгубим цялата страна...”
Пиесата е за загубата на връзка със земята и зараждането на една нова култура, която поставя икономическото развитие пред личностното.
Бих желал да благодаря на Александър Илиев за това, че направи възможна работата ми върху тази пиеса тук, в България. 
Също така искам да благодаря на трупата на Театър „София” за топлото посрещане, подкрепата и високия професионализъм, с които ме обграждаха през целия репетиционен период. За мен беше истинско удоволствие и се надявам, че отново ще имаме възможността да работим заедно. 
проф. Джед Алън Харис