НАШАТА ЕЛЕКТРА Блестящата вариация на Маргьорит Юрсенар върху темата „Електра” със съвременната си оригиналност е огромно театрално изпитание. Интуитивното привличане, което изпитвам към интелектуалната игра на авторката е само едната страна на въпроса. Основният проблем на един модерен спектакъл по тази тема е как да се изгради жива, оригинална сценична колизия с героите на банализираната вече антична приказка за възмездието на Електра. Вярна на френската интелектуална традиция и напълно в духа на Сартр, Жироду и Кокто, авторката изтрива праха от античния мрамор и ни въвежда в уникална игра. Оригинална и вдъхновена в подхода си, Юрсенар включва центрофугата на времето и с бясна скорост профучава през натрупаните от векове клишета, за да ни отключи галерия от собствени морални ценности. И в тази галерия познатите герои не са по местата си. В златната рамка на „Електра – въздаващата справедливост” се гърчи отблъскващата маска на „Електра – отмъстителката и убийцата”. Моралът си е направил шега с нашите ценности и е разменил местата на героите с благородни намерения и престъпниците. Вятърът на времето е остъргал лицата на древните скулптури и под тях прозират страсти далеч по-спорни и различни от тези на героите от мита. Основното изречение, което разплита значението на спектакъла ми е поставено от Юрсенар в устата на Пилат: „Нашите пороци и престъпления никога нямат име и обикновено се изненадваме неприятно, когато разберем как ги наричат хората.” Диво, фанатично генерираната страст за въздаване на справедливост на Електра се изражда в грозна касапница, която превръща жертвите в благородни хора, а отмъстителите – във вечно преследвани от Ериниите жалки безличници. И спектакълът, като пиесата, има намерение в една динамична съвременна игра да смъква до кръв маските на добрите намерения. Защото във водовъртежа на отмъщението фанатизираният честолюбец въвлича най-близките си и заедно с тях губи най-голямата човешка ценност – индивидуалността си. Здравко Митков