„Медея” на Еврипид е древногръцка трагедия, в която Медея се влюбва в Язон при идването му в Колхида и му помага да завладее златното руно, след което напуска Колхида с него. По-късно заради изневярата на Язон с Главка, в пристъп на ярост,  Медея убива двете си деца Мермер и Фер и съперницата си. Разкрива се силата на любовната страст, а отмъщението е символен знак на острото болезнено чувство за човешко достойнство.

 Когато днес изричаме името й, три хиляди години и един ден по-късно, ние изричаме не само името й. Ние изричаме времето, самотата, историята на пътуванията и загубите, на ужасяващата страст, пътуването по ръба на бръснача, когато всяка мисъл се превръща в стрела и раните никога не зарастват. Ние влизаме в нейната самотна градина, където нито едно дете няма да играе повече.

Градината на Медея.

Какво толкова ни вълнува днес и прави тази история толкова жива и вдъхновяваща? История, пренаписвана, изрисувана, изговорена и изпята безброй пъти, но съдържаща винаги един мотив – желанието да побеждаваш и подчиняваш. Нагонът за власт, възможността на човека да се домогва до властта във всякакъв смисъл и пораженията, които това нанася на останалите човеци седи в сърцевината на Медея. Човекът, жертва на нагоните и съмненията си, между животинското и рационалното, в експлозията на прозрението, че страхът от смъртта е най-човешкото качество.

Съществуват велики истории за нации и държави, за герои и властващи. Но ненаписаната история на Медея и Язон, двама бегълци и политически убийци, вплетени в мъчителната връзка на привличането и отхвърлянето, на желанието да притежаваш и управляваш е центърът на това представление. Днес, когато разговорът с Медея вече трябва да е приключил, за нас, които вече знаем всичко, нейното мълчание е напълно нова история. История за мъчението да бъдеш вместилище на мъчителния нагон за властта.