„...Знам, че да се съпротивляваш сам срещу света е изгубена битка. Този, който я води, не просто  е обречен. Омразата към нас ще трае по-дълго, отколкото към всеки престъпник. Ще ни мразят и след смъртта ни,  ще вадят на светло греховете ни, ще ни измислят нови. Но аз вярвам, че въпреки тази неизбежна екзекуция, Вие можете да се спасите. Ако прибавите любовта към всичко, от което не се страхуваме…”

Из „Евгений Онегин”

ДО  ЗРИТЕЛЯ, С КОГОТО ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ИЛИ РАЗМИНЕМ В ЗИМАТА

Вкус на студ. Това е най-осезаемото ми усещане от Пушкиновите страници. Студ, който изпълзява отвсякъде. През незатворени добре врати на скъпернически отоплявани домове. От унилия здрач на късни следобеди, в които нищо не се е случило.  От виелицата, в която глъхнат думите. От хищния, всепобеждаващ сняг и нелепата радост от него. От новата зима, която тръгва по петите на предишната…
Всъщност, в „Евгений Онегин” има малко зимни сцени. Но над многото пламенни чувства и чудовищните им разминавания, неизменно диша студът.
Харесвам у Пушкин неща, които може би си измислям. Злия проницателен поглед, дяволския смях над „светлостта” на човека, съчувствието към еднакво безсмислените самозалъгване и искреност…
Гений, който носи студ.
Но дава кураж да се обърнеш и погледнеш зимата в лицето, преди да те е застигнала.

Юрий Дачев