В една къща един род живее върху „заровен”, непризнат грях – грабеж и смърт – и пред очите ни логично и последователно се стига до репродуци- ране на греха – нов опит за грабеж и убийство.

Рали се опитва да ограби и е готов да убие баща си, точно както баща му Златил преди години е ограбил и уморил своя баща – дядо Рали. Грехът ражда грях. Потуленият грях се самовъзпроизвежда. Каквито и да са мотивите на тази жестока тавтология – нагон за „добруване”, социална компенсация на нарушени равновесия между „имащия” и „нямащия”, генно възпроизводство на егото, за което „вторичните” нравствени категории добро и зло не съществуват – все едно, -  веригата й може да бъде прекъсната единствено чрез навременно покаяние.

Представлението спори с типично българския страх от поемане на вина; с вековната конвулсия на националния ни ген да отложи пречистването, да го отмине „горчивата чаша”; да я изпие другият, не аз; да я изпие утре, не сега...

Проф. Маргарита Младенова