„Опервил“ на Иво Димчев е първият опит на артиста да оркестрира не само собствения си глас, но и гласовете на други -  в случая професионалните оперни певци Пламена Гиргинова, Николай Войнов. Спекталълът вкарва вокалната пластика, както и епичния романтико-героичен жест на операта в композиционната и естетическа логика на пърформанса, жанр, който по-скоро стои в противоположния край на спектъра на театралността, заради отказа му от репрезентация, от илюзия, от драматизъм, от плавен и проследим наратив, от стройно изградени персонажи, които влизат в ясни и функционални за хода на цялото взаимодействия. „Опервил” се намира в пространството на застигане на операта, театъра, пърформанса и инсталацията – познатият артистичен почерк на Иво Димчев на смесването на инструментариум - жанров и изразен.

Приказността и демонстрацията на пищни гласови възможности в операта са отменени за сметка на изграждането на „аскетична“ ситуация, в която се „инсталират”елементи от операта, театъра и танца. В рамките на тази своеобразна опера-инсталация тези елементи се сдобиват с нова „истинност”, валидна само за конкретната констелация. Пеенето, пластиката, речта, сценичната среда заедно скулптират мистичната атмосфера на ничията земя, напомняща скандинавски филм - между приказния епос и непроницаемия бит и душевност на севера. Усещането в „градчето на операта“ (operville), е нещо между Догвил и Туинпийкс, само че свръх естетско, абстрактно и недраматично; с иронично рефериране към ville-жанра - привидно провинциално спокойствие и нищослучване, което се пропуква, за да зейнат издайнически процепи в нормалността, от които залива мистерия с интензивна и интригуващата неназовимост. В необезпокояваната повърхност на бяло-бежавото тяло на спектакъла хлътват меки и мъхести, виолетови дъна (маркирани от тъмния плюш на роклята на Пламена Гиргинова), от които изпълзяват „аномалиите“ тихо да безпокоят. Красота и плавност с вътрешна динамика и тегнеща тревожност.