Навътре... навътре в гората на пролетните ти очаквания... има едно място, идвал си винаги, когато звукът на тишината е изпълвал думите, правил ги е верни. Всяка дума е вярна, когато заровиш ръце навътре в листата. Разпръсни ги... Като огърлицата от тавана... Нито повече, нито по-малко, отколкото си спомняш. Дъхът на някога-казаното е вплетен в косите ти, в кожата ти, в кората ти, защото ти си дърво, което се извива нагоре и помни всяка предишна стъпка, всеки следващ минувач. Това е, няма повече – сега вече разбираш защо са полепнали по ръцете ти цветята на спокойствието... Да, там в главата ти... Навътре... Никой не може да се влее, нито една ръка не може да отвърже... Там където песните на всяка буква по отделно имат своя приказка да ти разкажат... Но възможно ли е да прескачам сенки на отминалите ни четвъртъци? Да тичам, кърваво-червен, по залези? По бримката на вятъра и никога неслученото, вдясно от подвижни пясъци със обещания? Запазил съм в гърлото с прецизна точност всичките ни истинности...  Остатъци от мен и теб... Не ти остава нищо друго - само разпери учтиво крило и вратата ше ти каже всичко... Що се отнася до мен, аз оставам отстрани.