Театрални новини



Критичен поглед: „Изгонването на бесовете“ е за опасността от примирение

22.11.2017

Повече от десет години след първата „Програма Достоевски“ – „Долината на смъртната сянка“, Театрална работилница „Сфумато“ посяга отново към автора, но с романите „Идиот“ и „Бесове“, обединени в „Изгонването на бесовете“. Пише за „въпреки.com” философът и поет Валентин Славеев.  
Основният въпрос се появява мигновено – каква е потребността от поставянето на Достоевски отново днес със спектаклите на режисьорите Маргарита Младенова („Идиот“) и Иван Добчев („Бесове“). Сякаш Достоевски се връща, когато у човека умира още нещо. Не просто се завръща, за да не изгасне огънят съвсем. Идването му е провокирано от нещо, което човекът е тръгнал да унищожава. „Идиот“ и „Бесове“ са писани едновременно и биват изградени така, че да могат да се мислят като полюси – Мишкин и Ставрогин. Това и показват двете премиери на „Сфумато“. Предизвикателството в поставянето на Достоевски през 2017 г. е насочено към полюсите в границите на контекста, какво е предназначението на театъра и как трябва да се мисли човекът на XXI век.
Програмата „Изгонването на бесовете“ има много преплетени смислови акценти. Мисленето на тези две представления може да протече от една страна през наблюдаването на двете различни, изначални посоки на главните герой. От друга страна можем да се впуснем в съвременността на проблемите по обезценностяване, „загуба на смисъл за…“, поругаването на установеното, забравата на важното и т.н. Трета посока би обърнала внимание на невъзможното изговаряне. Онова, което не познава словото и неговите способности. Забравеното говорене за големите теми. Всички тези възможни подходи към „Идиот“ и „Бесове“ са изследвани, описани и играни. Тежестта в идеите на Достоевски е изговаряна повече от пътите, в които е поставян. Затова тези две премиери имат друга цел, която трябва да бъде открита.
 
“Идиот”
Въпреки всичкото говорене за духа на Достоевски, неговите герои и теми, днес нещо от човека отново се е счупило. Предизвикателството пред Младенова и Добчев е следващият начин за влизане в Достоевски, с цел изобличаване на този нов естествен опит за унищожение на човека. В двата актьорски състава на представленията участват сегашни и току що завършили студенти на Академията за театрално и филмово изкуство. Този избор е обоснован от Младенова през невъзможността за мисленето на Достоевски и човешкия опит заедно. Този опит може да се замести с негов „ирационален“ свят, в който се влиза от „самото начало“. Именно това чисто начало на младите актьори позволява влизането в идейния свят на Достоевски по -различен, наново осмислен начин.
Сценичната версия и режисура на Маргарита Младенова позволяват наблюдаването на един изначално провален опит на Доброто. Княз Мишкин или Идиотът (Александър Тонев) е инструментът за проверка на възможното добро у човека. Може ли да се понесе страданието на другия, може ли то да бъде отнето или да бъде спряно? Способен ли е човекът да поеме вината за чужди грешки или за липсата на заедност между хората? Мишкин е непоносимият опит на доброто в света. Наивното, даващо и чисто е невъзможно за побеснелите. То е онова, което Младенова показва като нещо с трудни основания, но лесно унищожимо. Доброто е неразбираемо, глуповато и даващо от себе си, до пределите на собственото си изчезване в спектакъла. Режисурата на „Идиот“ позволява илюстрирането на лесно манипулируемото в настоящето ни. С него не може да започне представлението, не може и да завърши, заради маловажността на доброто в настоящото. Бесните, погубените и непоносимите са много по-действащи в основанията на злото. Ресурсът на доброто е недостатъчен за промяната на ново-вкорененото. Липсата на ценности е безвъзвратна в контекста на нещо, което има по-голяма мощ с хладнокръвието си.
 
“Идиот”
Мишкин е поставен в контекст на спасяването на човека през няколко негови проявления. В една от най-мечтаните женски роли, тази на Настася Филиповна, зрителите могат да видят Радина Кърджилова. Тя е и една от „побеснелите“, пред които човешкото в княз Мишкин е изправено пред изпитание. Кърджилова изгражда онази осанка на желаната Филиповна, която всички искат и, за която всички наддават. Чрез изясняването на своите крайности, чар, обаяние и непримиримост, спомага и на Мишкин да уточни другия полюс – този на смирението, жертвоготовността и добротата, граничещи с глупостта в зададения от Достоевски контекст. Кърджилова, с която Александър Тонев „трябва да се справя“, показва една след-Филиповна. Тя е бясна, но изтъкана от хлад и безстрастие.
„Идиот“ илюстрира опасността от изпразване на човешката душа. Това се случва през сцените на неспособност за отдаване на доброто. Сцени, в които мракът обзема всяко светло пространство, докато не стане плътен. Един актуален процес, който може да бъде наблюдаван като краен резултат в бездушните, които се появяват и съществуват, след като душата вече е празна. Бесовете са изчистили морала, за да оставят място за страшните действия, които не носят дори удоволствие. Мракът е всепроникващ и показан през сложния четириъгълник – Княз Мишкин, Настася Филиповна, Аглая Ивановна (Виктория Николова) и Рогожин (Александър Караколев). Маргарита Младенова изгражда спектакъл, в който сценографията (Борис Далчев и Михаела Добрева – сценография и костюми за двете представления), музиката (Асен Аврамов – композитор и на двата спектакъла), костюмите и актьорският състав са фина материя, която може да загърне целия човешки свят. Караколев и Николова сътворяват ехото на размиването на границата между доброто и злото. Любовта, животът и смъртта биват изпепелени с човека, за да дойде след-човекът, който има нови правила на живеене.

“Бесове”
Съществуването на света е немислимо без другата крайност. Ставрогин е противопоставянето на Мишкин в едновременно писаните романи. „Идиот“ застава до „Бесове“ в една невъзможна заедност, която илюстрира изборите пред човека, тръгнал срещу своето унищожение. „Бесове“ със сценична версия и режисура на Иван Добчев, показва противоположното на образа на Мишкин. Ставрогин (Борис Кръстев) е модел за подражание, „бесните“ копнеят по интелекта и маниерите му. Добчев акцентира върху обаянието му, за да изясни впоследствие бездушната жестокост на главния мъжки персонаж. Зрителят се среща със Ставрогин (в първа сцена) през подготовката на собственото му бесило. От „обезглавения роман“, Добчев решава да постави акцент именно върху отрязаната глава от „Бесове“ – „У Тихон“. Изповед, през която героят на Кръстев преминава, за да опише края на човека. Грехове, които самият извършител не може да понесе. Непостижимото добро и безмерното зло задвижват една и съща действителност.
И Младенова, и Добчев стигат до крайност. Само така биха могли да илюстрират, че злото е оплело дълбоко съзнанието на човека – и в самото извършване, и в осъзнаването му. В двата спектакъла е ясно подчертано осъзнаването на края. Ако в „Идиот“ самоубийството не е до предела си ясно, то в „Бесове“ неговите основания са категорични и без друг изход. Ако извършените непростими грехове са факт, осъзнавани или не, изпитани или не, доставили удоволствие или бездушни, коя е следващата стъпка на човека? Ако греховете са довели до убиването на Бога от 14-годишно момиче, тогава краят неизбежен ли е? Той е театрален, оповестен, грозен и неразкайващ се. Последното в интелекта е впечатляващо и невъзможно за минаване отвъд тези граници. След заличаването и на последната човешка мяра няма нищо останало.

“Бесове”
„Изгонването на бесовете“ е проект за опасността от примирение. То се е появило, когато унищожението на човека от самия човек е започнало. Двете постановки задават въпроси. Сякаш зад стъкло показват действителност, над която зрителят има право да избира – дали да се възмущава, дали да се забавлява. Унищожението на доброто във всекидневието е скандален спектакъл, който човекът избира как да гледа. Въпросите възникващи по време и след двете премиерни представления питат по отношение на две неща: едното, от които е дали е останало нещо от човека за човека; какъв е човекът след изгубването му. Ако е премината голямата граница на нашата мяра, то ние сме се озовали в категориите на над-човешкото. Приемайки, че това е така, то санкцията за божествените ни претенции има само един съд.
Театралният превод на Достоевски не винаги означава, че крайният резултат ще остане в рамките на театъра. В случая с „Бесове“ и „Идиот“ зрителят наблюдава минаване отвъд актьорска игра и режисьорски решения. Представленията преминават в изповеди, които са резултат от проникване в идеите на Достоевски. Изповедите се превръщат в ритуали, в които зрителят е въвлечен, защото всепроникващото зло не остава само на сцената. ≈
Текст: Валентин Славеев
Снимки: Яна Лозева – архив на „Сфумато”
 
 




всички новини от Театрална работилница Сфумато »

профил на Театрална работилница Сфумато »

всички новини август »











 
|   Благоевград   |   Бургас   |   Варна   |   Велико Търново   |   Видин   |   Враца   |   Габрово   |   Димитровград   |   Добрич   |   Дупница   |   Казанлък   |   Кърджали   |   Кюстендил   |   Ловеч   |   Монтана  

|   Пазарджик   |   Перник   |   Плевен   |   Пловдив   |   Правец   |   Разград   |   Русе   |   Силистра   |   Сливен   |   Смолян   |   Созопол   |   София   |   Стара Загора   |   Търговище   |   Хасково   |   Шумен   |   Ямбол  
„Бисквитките“ ни помагат да предоставяме услугите си. С използването им приемате употребата на „бисквитките“ от наша страна. Научете повече Разбрах
eXTReMe Tracker