Театрални новини



Брехт / Младенова – консонанси и дисонанси

16.03.2016

Брехт / Младенова – консонанси и дисонанси
 Георги Каприев

„Кавказкият тебеширен кръг“ от Бертолт Брехт, превод Константин Илиев, постановка Маргарита Младенова, музика Асен Аврамов, сценография Ивайло Николов, костюми Ива Гикова. В ролите: Стоян Радев');return false;" onmouseout="hideToolTip()">Стоян Радев, Гергана Плетньова, Биляна Стоева, Даниела Викторова, Ина Добрева, Пламен Димитров, Антонио Угрински, Валери Вълчев, Николай Кенаров, Георги Богданов. ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна. Премиера – септември 2015, гостуване в НТ „Иван Вазов“ на 1 февруари 2016.


С „Кавказкият тебеширен кръг” Маргарита Младенова пак (след „Пунтила“ в Младежкия театър, 2014) се захваща с Брехт, бездруго рядко поставян у нас, при това обикновено с отклонения от неговите принципи. Тази е гледаната от мен българска постановка, стояща най-близо до театралните му постулати. От перспективата на формата може да се каже, че тук имаме Брехт „по ноти“. Младенова следва почти всички фигури, емблематични за епичния (по-късно наричал се и „диалектичен“) театър.

Задължителното нарушаване на континуитета на време, място и характери е проведено магистрално. С фактически всичките си основни компоненти е въведен и така нареченият от Брехт Verfremdungseffekt (ефект на отчуждаването). Спазено е изискването актьорите да показват ролите си без вживяване в тях. Те се самонаблюдават, „историзират“, „меморизират“ и коментират поведенчески персонажите си. Те следват повелите за отчуждаване на жестикулацията, речта и т.н., провокирайки еманципирането на зрителя от персонажи и ситуация. Брехт, който заявява класова и историческа определеност на емоциите, настоява те да бъдат не елиминирани, но, във всеки случай, генерирани през санкция на рационалността. Младенова спазва това, откъдето идва и неизбежният за Брехтовия театър емоционален дефицит при възприемането, клонящ понякога към скука.
За да прокара главните му принципи, Младенова се отказва от един, а именно от исканата „нестилизираност“, „естественост“ на жеста и изказа. Речевата техника е съзнателно изнесена, влизайки в конфликт както с обичайния сценичен, така и с всекидневния говор. Особено сепващо е това при „певеца“ (предопределен за посредник между действието и публиката), което става обяснимо чак когато Радев влиза и в ролята на Аздак. Пластичните решения при Младенова също отиват доста далеч от „естествеността“, доближавайки се до карнавалната геометричност, характерна за руския художествен авангард от началото на ХХ век. Това се прави обаче тъкмо за да бъде утвърден ефектът на отчуждаването.

Все натам водят всички останали компоненти. Не познавам музикалното решение на Паул Десау, но предложеното от Асен Аврамов е категорично брехтовско, какъвто е и майсторският превод на Константин Илиев. Такава е и едновременно аскетичната и функционална сценична картина на Ивайло Николов, такива са и костюмите на Ива Гикова. Младенова успява да мобилизира актьорския състав. Без да са на равно ниво, варненските актьори демонстрират издържана ансамбловост, удържат метода, подкрепени и от влизането си в повече от една роля. Изпъкват, както си е по текст, Гергана Плетньова и Стоян Радев');return false;" onmouseout="hideToolTip()">Стоян Радев. Тя създава една нееднозначна Груша, преминаваща убедително през неравностойните диалози и сцени, а той успява да зададе рамката на представлението и да изведе във финала един внушителен Аздак. Повтарям, от гледна точка на формата представлението е в силно съзвучие с началата на Брехтовия театър.

Не е така съдържателно. Този театър е положен върху ясна политическа теория, която Брехт сам дефинира като марксистка. Той желае да бъде и е социално-политическа дидактика, водеща към партикуларна полза. Тя предполага не универсални ценности, а производство на даден вид социално битие, което да произвежда съзнание. Затова е обърната към определени групи и колективи, към „пролетариата“, „трудовата маса“. То се прави с характерното левичарско презрение към тази маса, тълкувана като предстоящ на пожертване инструмент. Затова Брехт с погнуса се дистанцира от теми, като „моралното“, „доброто“ и т.н., заявявайки в този текст съвсем не иронично „страшната съблазън да вършиш добро“. Неговото „послание“ може да се резюмира като исторически прагматизъм, безогледен към институции, ценности, антропологически структури, в името на доктринално начертана функционалност, водеща към съответно калкулиран просперитет.

Маргарита Младенова съкращава деликатно кратки сцени от свръхобемния текст, но пък безмилостно се отказва от цялото първо действие. Там тече спор между колхозите „Галинск“ (козарите) и „Роза Люксембург“ (овощарите) за една долина. Преди офанзивата на Съветската армия през 1944 г., тя е притежавана от „козарите“. Решава се обаче в полза на другите, които се тълкуват като „съграждащи“ в противовес на „рушащите“. Нека се абстрахираме за миг от обвиненията след премиерата в Нортфилд, Минесота, през 1948 г. Според тях, с пиесата Брехт оправдава и величае Сталинския терор, в частност насилственото депортиране на Кримските татари. Да чуем последната реплика от текста: децата да принадлежат на онзи, при когото ще преуспеят, а „долината на напоителите, за да дава плод“. Тук има не морал, а цинично социално инженерство.

Младенова желае друго. Тя се тревожи за човешката съдба и иска да говори за „основните понятия, които определят природата на човека“, за „възможността да си добър и да вършиш добро“. Това се вписва във видимата при нея склонност към социална педагогика от универсалната перспектива на една гражданска и морална позиция. Сега го прави през Брехт, което я вкарва в дисонанс със собствената му идеология. Все пак, тя в не малка степен успява да проведе линията си, неизбежно обаче съхранявайки характерната социална дидактика.
„Кавказкият тебеширен кръг” на Маргарита Младенова е несъмнено качествено упражнение по стил, което не губи ценността си от факта, че Брехтовата стилистика е отдавна „снета“ в по-актуални театрални форми. А за останалото не знам. Може пък отново да е дошло време за еднозначни наставления, недопускащи алтернатива и съмнения.

Георги Каприев

в. „Култура”, бр. 7, 26 февруари 2016
http://www.kultura.bg/bg/article/view/24420




всички новини от Драматичен театър "Стоян Бъчваров" »

профил на Драматичен театър "Стоян Бъчваров" »

всички новини септември 2020 »











 
|   Благоевград   |   Бургас     Варна   |   Велико Търново   |   Видин   |   Враца   |   Габрово   |   Димитровград   |   Добрич   |   Дупница   |   Казанлък   |   Кърджали   |   Кюстендил   |   Ловеч   |   Монтана  

|   Пазарджик   |   Перник   |   Плевен   |   Пловдив   |   Правец   |   Разград   |   Русе   |   Силистра   |   Сливен   |   Смолян   |   Созопол   |   София   |   Стара Загора   |   Търговище   |   Хасково   |   Шумен   |   Ямбол  
„Бисквитките“ ни помагат да предоставяме услугите си. С използването им приемате употребата на „бисквитките“ от наша страна. Научете повече Разбрах
eXTReMe Tracker