Театрални новини



Представяне на двойния брой на „Литературен вестник“, изцяло посветен на полския репортаж.

21.05.2014

Представяне на двойния брой на „Литературен вестник“, изцяло посветен на полския репортаж.
Представяне на двойния брой на „Литературен вестник“, изцяло посветен на полския репортаж. Броя ще представи проф. Амелия Личева – главен редактор на вестника

Разговор за изкуството на репортажа с журналиста от БНР Николай Кръстев

26 май 2014 г. (понеделник), 18.00 ч.
Полски институт (ул. „Веслец“ 12), вход свободен
Съвместно с редакцията на „Литературен вестник“

В наши дни можем да наричаме нещата с истинските им имена, а не да си играем на деликатно описване на света. Днес в репортажа вече не сме принудени да пишем между редовете. Трябва да използваме по-ярки цветове, по-едри, по-смели щрихи, по-силни звуци. Защото върху нас се излива толкова много информация за човешкото страдание, че това страдание девалвира. Виждаме кръв по телевизията и това изобщо не ни засяга. Пием си чая, продължаваме да вечеряме.

(Фрагмент от текста на Мариуш Шчигел към българските читатели. Целият текст можете да намерите в приложения файл.)

„Съдържанието на броя е одобрено от познатия на българската публика писател и журналист Мариуш Шчигел, а фотографиите, любезно предоставени от автора, са на Адам Панчук (1978) – носител на много престижни награди. Книгата му Karczeby („Коренища“), от която са илюстрациите в броя, е призната от журито на 71-то издание на конкурса Pictures of the Year International за „Най-добра фотографска книга на 2013 година“. Сред авторите, чиито репортажи могат да се прочетат в този двоен брой на вестника, са: Ришард Капушчински, Януш Корчак, Кажимеж Новак, Мариуш Шчигел, Яцек Хуго-Бадер, Войчех Тохман, Анка Групинска, Ханна Крал, Витолд Шабловски, Войчех Ягелски, Анна Фостаковска, Яцек Антчак, Беата Павлак, както и Маргрета Григорова и Адриана Ковачева.

В броя може да се прочете и една страница, посветена на големия полски поет Тадеуш Ружевич, подготвена от Силвия Борисова.“ (проф. Амелия Личева)

 Допълнителна информация за проф. Амелия Личева и Николай Кръстев: 

Амелия Личева е професор по теория на литературата в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Автор е на теоретичните книги „Истории на гласа” (2002), „Теория на литературата” (в съавторство, 2005), „Гласове и идентичности в българската поезия” (2007), „Политики на днешното” (2010), „Кратък речник на литературните и лингвистичните термини“ (в съавторство, 2012), „Литература. Бинокъл. Микроскоп“ (2013), както и на стихосбирките „Око, втренчено в ухо” (1992), „Втората Вавилонска библиотека” (1997), „Азбуки” (2002), „Моите Европи” (2007) и „Трябва да се види“ (2013). Нейни стихове са превеждани на френски, немски, испански, полски, словашки, хърватски, унгарски. Главен редактор на „Литературен вестник”, редактор в списание „Литературата”. Член на редколегията на списание  „Чуждоезиково обучение“.

Николай Кръстев (1972 г.) завършва богословие в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност история. Специализира в програмата на ЕС PHARE европейско право на човека в Юридическия факултет на СУ. В периода 1992-2003 работи като репортер и редактор в Програма „Хоризонт“ на Българското национално радио (БНР). От 2003 до 2005 е кореспондент на БНР в Белград, а от 2005 до 2011 е ръководител на кореспондентския пункт за западните Балкани на БНР в Белград. През 2012 става продуцент на австрийското национално радио и телевизия – ORF за България. Известен е с репортажите си от бежанската криза на косово-македонската граница; от гражданската война в Македония и подписването на споразумението от Охрид, както и от събитията в бивша Югославия след падането на режима на Милошевич.

***

В наши дни можем да наричаме нещата с истинските им имена, а не да си играем на деликатно описване на света. Днес в репортажа вече не сме принудени да пишем между редовете. Трябва да използваме по-ярки цветове, по-едри, по-смели щрихи, по-силни звуци. Защото върху нас се излива толкова много информация за човешкото страдание, че това страдание девалвира. Виждаме кръв по телевизията и това изобщо не ни засяга. Пием си чая, продължаваме да вечеряме.
„Затова трябва да се стараем да пишем така, че читателят да изгуби апетит. Да го заболи, да усети страха, студа или смрадта. Да се изцапа, да повърне или да се разплаче от безсилие. Хубаво би било читателят поне за миг да влезе в кожата на героя. Да се разтрепери и да помисли: това може да ми се случи и на мен” – така казваше един от най-известните репортери от средното поколение – Войчех Тохман.

След 1989 година, когато вече можеше да се пише за всичко, изглеждаше, че репортажът ще загине. Че ще го измести така наречената чиста информация. Един от талантливите репортери изобщо престана да пише, защото – доказваше той – „след свалянето на комунизма историята получи такова ускорение, че репортажът, особено литературният, сякаш изостава от събитията.” Нищо по-погрешно.
През 2008 г. заедно с Войчех Тохман написахме нещо като наш манифест:
„Репортажът се промени. Не само защото рухна комунизмът. Оправният репортер е в състояние да напише текст веднага, след като се върне от събитието. Но днес расовите репортери дават предимство на колегите си новинари. Защото вече свърши времето на бързия вестникарски репортаж. За това говореше Ришард Капушчински. Не можем да се конкурираме с радиото, телевизията на живо, с интернет, дори с новините от първите страници на вестниците. Развитието на електронните медии промени работата на репортера, промени и репортажа.
Новината продължава да ни дава темата, но днес в репортажа най-важното е това, което вече го няма в новината.
Днес репортажът не може да бъде само обикновен свидетелски разказ. Защо да пишеш няколко дни след събитието за нещо, за което нашите читатели вече някъде са чели, чули са по радиото, видели са по телевизията? Репортажът трябва да стига дотам, където не достига микрофонът и камерата на новинаря, под повърхността на събитията. Трябва да бъде задълбочен с личните емоции и размисли на автора.
Репортажът е разказ за това, което наистина се е случило. Но трябва да дава храна за размисъл. (Това е нашето определение).
В репортажа светът има миризма, вкус, той е мразовит или горещ, светъл или мрачен. Буди спокойствие, отвращение или страх”.

Надявам се, че след като прочетете този брой Полша ще ви се стори най-интерсната страна в света.

Мариуш Шчигел.





всички новини от Полски институт София »

профил на Полски институт София »

всички новини май 2014 »











 
|   Благоевград   |   Бургас   |   Варна   |   Велико Търново   |   Видин   |   Враца   |   Габрово   |   Димитровград   |   Добрич   |   Дупница   |   Казанлък   |   Кърджали   |   Кюстендил   |   Ловеч   |   Монтана  

|   Пазарджик   |   Перник   |   Плевен   |   Пловдив   |   Правец   |   Разград   |   Русе   |   Силистра   |   Сливен   |   Смолян   |   Созопол   |   София   |   Стара Загора   |   Търговище   |   Хасково   |   Шумен   |   Ямбол  
„Бисквитките“ ни помагат да предоставяме услугите си. С използването им приемате употребата на „бисквитките“ от наша страна. Научете повече Разбрах
eXTReMe Tracker