Варненският драматичен театър в София
Камелия Николова
От 1 до 4 февруари Варненският драматичен театър гостува в София с най-добрите заглавия от новата си продукция. Пред столичната публика той показа три от последните си премиерни спектакли – получилия три номинации ИКАР 2013 “Вуйчо Ваньо” от Чехов, реж. Пламен Марков, “Паметта на водата” от Шийла Стивънсън, реж. Стоян Радев');return false;" onmouseout="hideToolTip()">Стоян Радев Ге. К. и “Дон Жуан или любовта към геометрията” по Макс Фриш, реж. Георги Михалков, както и най-успешната си постановка от миналия сезон “Ричард ІІІ” от Шекспир, отново осъществена от Пламен Марков (която получи три награди ИКАР през 2012 г. и която част от софийските зрители и театралната общност вече познават).
Най-голям интерес от този безспорно интригуващ гастролен афиш предизвика “Вуйчо Ваньо” (в предишния брой на ЛВ спектакълът е коментиран от Николай Йорданов). Традиционното любопитство към всяка следваща реализация на изключителния текст на Чехов в случая беше допълнено и от факта, че както режисьорът, така и Варненският театър за първи път се срещат с него. Представлението не само оправда този интерес, но и убедително се нареди в силната поредица от постановки на “Вуйчо Ваньо” у нас, сред които през последните две десетилетия се откроява интерпретацията на Иван Добчев в ТР “Сфумато” (сезон 1992/93).
Пламен Марков и екипът му четат пиесата на руския драматург като остро актуален текст, запазвайки в същото време и универсалните й прозрения. За тях тя е преди всичко вик на отчаяние от неизменното помръкване и затъване на чистите пориви и високите стремежи в монотонната пошлост на ежедневния живот. Спектакълът е изграден чрез сблъсък/сливане на два ярко противоположни образа – на бялото и калта. Въздействащото сценографско решение на Мира Каланова разполага персонажите, облечени в бели костюми в нещо като малък павилион, съдържащ елементи от традиционните за Чехов “провинциално имение” и “градина”. Павилионът е ограден от бели завеси и самотно стои сред кафява плътна кал, която го заобикаля отвсякъде. Завесите са доста захабени и изцапани по краищата, такива са и телата и костюмите на персонажите, които влизат в павилиона от калта и го напускат, затъвайки в нея. Този цялостен образ на спектакъла е едновременно много натурен и физически конкретен и красноречиво метафоричен.
Едно от основните качества на представлението е неговото умело балансиране между реалистичния сценичен разказ, дръзките експресивни акценти и цялостната атмосфера на красива печално-поетична импресия, пораждаща асоциации и обобщения. Това балансиране, тази напрегната игра с различните театрални естетики е особено сложна за извършване и поддържане в хода на целия спектакъл при актьорското изпълнение. Доказаният актьорски екип на Варненския театър – Стоян Радев');return false;" onmouseout="hideToolTip()">Стоян Радев (Вуйчо Ваньо), Михаил Мутафов (Проф. Серебряков), Гергана Плетньова (Соня), Веселина Михалкова (Войницка), както и гостите Пенко Господинов (д-р Астров) и студентката от НАТФИЗ Луиза Григорова (Елена Андреевна) не само се справят добре с нея, но и я превръщат във вълнуващо професионално предизвикателство.
“Паметта на водата” от Шийла Стивънсън се появява закономерно в режисьорската биография на Стоян Радев');return false;" onmouseout="hideToolTip()">Стоян Радев (която успешно гради през последните години успоредно с актьорските си ангажименти). В дебютната си постановка “Домът на Бернарда Алба” от Лорка той изразително заяви интереса си към сложната връзка майка–дъщери, като я изследва в широкия спектър от конкретните й битови проявления до метафоричното обобщение за любовта-затвор и обречеността на усилията на човека да се изтръгне от него. Пиесата на британската авторка, написана през 1996 г. и нашумяла и у нас в началото на новия век изследва тази връзка в променените културни условия на съвременния свят. В него дъщерите (за разлика от младите жени в пиесата на Лорка) свободно напускат дома си и търсят своята собствена реализация, но майката/детството/спомените продължава по невидим, но съдбовен начин (като “паметта на водата”) да предопределя живота им. Режисьорът и сценографът Мира Каланова създават на сцената детайлно копие на един дом, уреден, обживян и “изпълнен” с майката, в който нейните три дъщери се завръщат за погребението й. Всеки предмет, всяка стая, всяка част от този “свят на майката” не само постоянно им напомнят за нея, както и за важни или незначителни случки, невъзвратимо формирали досегашното им съществуване, но и продължават да разкриват нови тайни, отекващи в бъдещето им.
Избраният постановъчен замисъл предполага максимално автентично актьорско присъствие. Веселина Михалкова в ролята на средната сестра Мери умело смесва дълбокото психологическо преживяване на ролята с преживян собствен опит. В същата посока изгражда образа на малката сестра и Гергана Плетньова, докато Даниела Викторова се стреми преди всичко внимателно да улови и представи света на персонажа си. Един въздействащ, добре направен спектакъл, който би спечелил още от известно съкращаване и прекомпозиране на твърде претрупания с различни сюжетни линии и обстоятелства драматургичен текст.
В “Дон Жуан или любовта към геометрията” по Макс Фриш режисьорът Георги Михалков използва внушения и препратки и от Молиер, Салвадор Дали, Пирандело и Жорж Юлгар, но не толкова за да допълни и/или разпръсне в множество вариации идеята на Фриш да види Дон Жуан като “съблече” легендата за прелъстителя” от него, а за да я подчертае, да я превърне в “геометрически” точен фокус на представлението си. Според екипа, създал спектакъла, иконата Дон Жуан днес е преди всичко икона на естествения човек, на човека, позволил си да живее извън установените норми, правила и проверени през дългия опит на европейския свят (само)ограничения. Тази актуална представа за класическия рушител на статуквото е изречена от сцената със средствата на визуално-пластическия театър. За стилния общ образ на продукцията непременно трябва да бъде подчертано сценографското решение на Петър Митев и хореографията на Ива Караманчева, както и доброто пластическо присъствие на Владислав Виолинов (Дон Жуан) и въобще на всички участници.
Току-що завършилият гастрол на Варненския драматичен театър в София показа едно свежо, активно, изпълнено с амбиции и възможности лице на варненската трупа. Това безспорно е радостно заключение. По-важното от него обаче е, че гостуването не само демонстрира оправданото й самочувствие да се включи естествено в столичния театрален живот, а и заяви необходимостта й от отваряне и динамика на театралната практика в страната, в която все още много театри и театрални формации предпочитат затвореното, локално съществуване, ненарушавано от съизмерването с другите играчи на българската театрална сцена днес.
Камелия Николова, „Литературен вестник”, 14 февруари 2013 г.
Сълза и Смях
Билети за Младежки театър
Ново! Билети за Театър Българска Армия
Билети за Куклен Театър София
Билети за Театър Сфумато
Ново! Билети за Desta production
Билети за Театър София
Ново! Билети за Арт Театър
Билети за YALTA ART ROOM
Билети за СкечБанда
Билети за City Mark Art Centre
Билети за Театър "Ателие 313" - София
Билети за МГТ "Зад канала"
Билети за Театър Любомир Кабакчиев - Казанлък
Билети за Креди Арте
Билети за Theatro
Билети за Театър Възраждане
Билети за Нов Театър НДК