През 1890 трима български музиканти Драгомир Казаков, Иван Славков и Ангел Букорещлиев организират първата оперна трупа в България като отделение на "Столичната драматично-оперна трупа". Спектаклите - 12 цели опери и откъси от 11 опери, с участието на българи, чехи и италианци в съпровод на пиано, на Гвардейския оркестър, оркестъра на Шести пехотен полк и хора на Италианското певческо дружество се приемат с неочакван успех.
През май 1891 драматичното отделение се обособява като отделна трупа "Сълза и смях", а оперното - като Столична българска опера. Поради финансови затруднения и липса на държавна поддръжка на 1 октомври 1892 с указ се обявява разформироването на трупата.
В началото на 20 век постепенно отново се пробужда интересът и се подготвя обществеността за създаване на опера в София. Статията на Петко Наумов "Опера" слага началото на една продължителна борба "за" и "против" българската опера. Пророчески звучат думите му във в. "Ден" /1908/ - "Повече самоувереност, господа песимисти, повече уважение към музикалните дейци, посветили се всецяло на едно дело, което ще бъде гордост на България".
Най-после привържениците на оперното изкуство взимат връх. На 18 октомври 1908 "Българската оперна дружба" изнася първото си пробно представление - откъси от "Фауст" на Гуно и "Трубадур" от Верди. Фирмата "Оперна дружба" е регистрирана официално на имената на Драгомир Казаков, Константин Михайлов-Стоян, Иван Вульпе, Димитър Попиванов и Стоян Николов. Освен тях в трупата участват и Златка Куртева, Богдана Гюзелева-Вульпе, Мара Василева, Олга Орлова, Дойчинка Коларова, Желю Минчев, Панайот Димитров, диригентите Хенрих Визнер, Алоис Мацак, Тодор Хаджиев, хормайсторите Добри Христов и Константин Рамаданов. От края на 1908 започва формирането на щатен хор.
На 5 юни 1909 е представена първата постановка на цяла опера - "Палячи" от Леонкавало. Наред с произведения от световната оперна класика се играят и първите български оперни творби - "Сиромахкиня" от Емануил Манолов, "Камен и Цена" от Иван Иванов и Вацлав Кауцки, "Борислав" от Маестро Георги Атанасов и "Тахир Беговица" от Димитър Хаджигеоргиев.
В трупата на Дружбата постепенно се вписват имената на изтъкнатите български певци Петър Райчев, Стефан Македонски, Христина Морфова, Ана Тодорова, Мария Милкова - Золотович, Цветан Каролев, Петър Золотович, Диана Герганова, Пенка Тороманова, Мария Митович и др., постановките се осъществяват от Драгомир Казаков, Константин Михайлов - Стоян, Петър Райчев, Христина Морфова, танците са дело на Александър Александров, Пешо Радоев, Руска Колева. Декорите и костюмите се проектират от родоначалника на българската сценография Александър Миленков. Спектаклите се съпровождат от военни духови оркестри като през 1920 се създава първият щатен оркестър от 32 музиканти, сред които са Саша Попов, Тодор Лечев, Никола Стефанов, Арсени Лечев и др.
До 1922 Българската оперна дружба се поддържа от неуморната работа и ентусиазма на творци, които успяват да докажат, че в България има условия за оперно изкуство. Борбата за признание се увенчава с успех - през 1922 Дружбата става държавна и се именува Народна опера. Художественото ръководство се осъществява от диригентите Мойсей Златин, Маестро Атанасов, Тодор Хаджиев, режисьорите Драгомир Казаков, Николай Веков и Христо Попов. От 1923 директор в продължение на няколко години е Петко Наумов. Независимо от продължилите проблеми, от спадовете и кризите, операта утвърждава обществения си престиж, репертоарът става все по-разнообразен и очертава основните си линии на западноевропейска класика, руски и български оперни заглавия, укрепва професионализмът и стремежът за изграждане на ансамблов театър.
През 20-те и 30-те години се открояват имената на певци като Елисавета Йовович, Цветана Табакова, Катя Спиридонова, Констанца Кирова, Събчо Събев, Илка Попова, Михаил Попов, Павел Елмазов, Михаил Люцканов, Георги Хинчев, Иван Петров, последвани по-късно от Надя Тодорова, Сийка Петрова, Любен Минчев, Евгений Ждановски и др. Много от следващите поколения певци усвояват от тях основните принципи на вокално и актьорско майсторство. Иван Вульпе полага основите на българската вокална педагогия, а някои от видните певци успоредно със сценичната си дейност се формират и като педагози.
