Жан Жьоне (1910–1986) е френски поет, драматург, романист. Отначало творбите му са били забранявани заради „посегателство върху добрите нрави“, но днес Жьоне е сред модерните класици на световната литература. Текстовете му са неповторима поетична сплав от болезнена красота и краен натурализъм, населени с престъпници, проститутки и хомосексуалисти, които съпътстват Жьоне през целия му живот.

Жан Жьоне:
Роден съм в Париж на 19 декември 1910 година. В приюта за сираци не можах да науча за себе си нищо друго. Когато станах на двайсет и една години, си извадих акт за раждане. Майка ми се е казвала Габриел Жьоне. Баща – неизвестен. Появил съм се на бял свят на улица „Асас“ №22.
Там ще науча нещо за произхода си, рекох си и отидох на улица „Асас“. На номер двайсет и две се намираше Майчин дом. Отказаха да ми дадат исканите сведения...

Из „Дневник на крадеца“


Жан-Пол Сартър:
Жьоне ни заразява със злото, което носи, и в същото време сам се лекува с него. Всяка негова книга е психодрама и сякаш се ражда от предишната – точно както новите му любовни увлечения са копие на отминалите. Но с всяка нова книга този налудничав човек придобива все по-голяма власт над демона, който носи в себе си. За него десет години литературна дейност се равняват на едно пълно лечение с психоанализа.


СЛУГИНИТЕ: СИНЬО И ЧЕРНО

Стоя пред „Слугините“ като пред почерняла катедрала на фона на искрящо синьо небе. Иска ми се да вляза вътре, но засега съм хипнотизирана от обгорелите ѝ контури. Пристъпвам бавно, като синьото става все по-малко, а релефът на катедралното черно – все по-мощен. Знам, че вътре в тази катедрала имам среща с две същества. С две от тези, за които Жан Жьоне пише, че са с красиви лица и пусти очи. Пусти очи – като празен театър. Като безлюден затвор. Като пустиня. Пустините са затворени и не общуват с безкрайността. Предусещам, че плътта на тази моя среща ще има мириса на „извисена пустота“.
„Слугините“, Жан Жьоне: „... И ще останат между четири белосани стени чак до окончателния край, а за да не изтлеят от скука, на свой ред ще си съграждат въображаеми, никога небивали съществувания, без упование те някога да бъдат изживени. Точно това е смъртта на надеждата. Охолни съществувания, заключени в килия с форма на зар. Ние впрягаме всичките си способности, за да си измислим прекрасна роля в луксозен живот. Толкова се оплитаме във фантазиите си, че стоим безделни, когато трябва да заживеем действително. И ако все пак случайно ни се падне някакъв такъв живот, не съумяваме да изпитаме щастие, защото вече са се изчерпали неговите наслади и многократно сме се потапяли в илюзорната представа за тях – в хилядите възможности за слава и  богатство. Вкусът ни е притъпен. Вече сме на 40, на 50, на 60 години, а познаваме само нищожната, почти вегетативна мизерия. Усещанията ни са изхабени. И щом не ти стиска да се опиташ да избягаш, примири се и изневиделица гръмко направи големия удар и не си уточнявай какъв да е той. Онзи, благодарение на когото завинаги ще се оттеглиш от играта. Радвай му се, доколкото можеш, отвъд килията.“

Диана Добрева