Нощ. Склад. Единственият събеседник на пазача е совата. Единствения събеседник на совата е пазачът. В комфорта на това споделено усамотение той разбира, че човешките думи са само илюзия за общуване така, както трудностите са само илюзия за живот. На мъжа е останало едно последно достойнство - отговорността - към фамилната къща, към съпругата, към работата. Но там е празно, навсякъде е празно, завинаги е празно. Сякаш светът няма нужда нито от мъжката отговорност, нито от мъжкото достойнство. Звучи циничен въпрос: как стигнахме дотук? 
 
"Докато мълчиш, можеш да кажеш много неща. С поглед, с усмивка... Няма смисъл от думи, за какво са думите? Думите са за нещастните хора – те говорят много и не спират. Говорят, за да забравят, че са нещастни. А щастливите хора не говорят. Щастието не се нуждае от думи." ... "Сънят е място за срещи” ... "Най-голямата ми надежда е бързо да се разделим с това време, дето всичко в него е временно, нетрайно. Няма да ни липсва това временно време. Няма!..." Из “Пилето, което казва ку”
 
Тъга, облечена във смешна дреха.
Шега, послужила като утеха.
Хартиена лодка на кея,
все още очакваща нея.
 
"Пилето, което казва КУ" се оказа доста изненадващо. Базиран на разкази от сборниците "Малкото име на дните" /2012/ и "Тиква!" /2013/, този текст беше на прилично ниво и можеше да бъде поставен на сцена още преди три години. Само че нещо не му достигаше. Беше като вкусна торта, на която й липсва черешката. Става и така, но друго си е с черешка. Героят ми разбира езика на животните и си говори с птиците, но не разбира езика на любимата си жена и трудно си говори с нея.
Александър Урумов