Всичко, което се случи в този театър е неслучайно. Имаше нещо уникално още в мига на появата му. Малък градски театър се създаде в мига на недоволството на обществото, недоволен сам от себе си. Само че докато обществото непрекъснато повтаряше, че е болно, театърът непрекъснато повтаряше, че е жив. И като птицата феникс, точно когато се превръщаше в пепел и си казваше, че всичко е свършено, започваше отначало, тръгваше в движение , изведнъж от слабостта си оформяше ново тяло. Обществото се гърчеше по същия начин. Оформяха се компании, после се намразваха, разделяха, намираха корена на злото в доскоро приятелското лице. Това, което не можа да се случи на обществото, , се случи на МГТ. Обществото започваше от нулата, а театърът - крачка напред оттам, където е спрял. Идеологемите се сменяха: Ние ще направим всичко. - Ние ще бъдем всичко. С най-добрите режисьори. - Без най-добрите режисьори. С външни. - Без външни. С младите. - Без младите. И отново всичко отначало, само че много по-мъдро: разбира се, с най-добрите режисьори, разбира се, без диктата на трупата. Разбира се, че трябва да има млади, но ние ще ги отгледаме, ще им дадем и ще вземем от тях. И накрая, последното табу, което падна, надявам се безвъзвратно и завинаги: за всеки спектакъл само най-доброто, независимо къде е то - в трупата или извън нея. Надявам се, че това е големият смисъл на моето пребиваване в МГТ - в отварянето му, в падането на всички табута, с които беше започнал и които идиотски динамичното време разби едно по едно. В този театър нещата вървят по обратния на другите театри начин. Даже архитектурата му уж случайно разбива всички възприети театрални модели. Влизаш от улицата и попадаш на балкона. Тръгваш надолу по стълбите и чак тогава си в партера. Салонът събира само 220 души и това е оптималният брой, в който можеш да бъдеш съпричастен. Спокоен си, сякаш всичко е направен за теб. Фоайетата са малки и не ти се стои дълго. Актьорите излизат на сцената, имаш чувството, че са до теб, толкова са близо и все пак това е един непостижим живот. На тази сцена не можеш да съществуваш немотивиран, просто не става. Спектакълът е нашият Господ. Като че ли театърът ни съществува, само за да създаде този единствен спектакъл. И като че ли след него всичко свършва. И отново. Струва ми се, че ТОВА Е МОДЕЛЪТ. Театърът живее заради този изумителен миг. Ако говорим защо промяната стана толкова бързо в театъра и, нека кажем нескромно, качествено, а не се получи с всички хора в обществото, то е защото хората на театъра носят изкуство в себе си. Изкуството е най-съвършената част от живота. То е винаги една крачка пред него и той, малко по-бавно и по-несъвършено го следва.