СТУДЕНТИ ОТ КЛАСА НА доц. Ивайло ХРИСТОВ

Животът е сив и обикновен. Тогава любовта следствие на скуката ли е? И възможно ли е да се измъкнем от лепкавите пипала на безсмислието?
В пиесата си „Горски дух” (прото-вариант на „Вуйчо Ваньо”) Чехов омотава персонажите си в история, която не се стреми да въздейства чрез външни проявления. На пръв поглед нищо не се случва. И все пак, интересни са нюансите на душевните състояния у героите, интересно е, че животът е показан такъв, какъвто е. Отнета ни е цялата илюзия, че можем да се спасим от смазващата  скука, която всъщност е рефлексия на собствените ни възприятия. И все пак, тези отмъкнати, излъгани и пресечени човешки илюзии, очаквания и надежди, не натъжават, няма и намек за дидактично размахван пръст, назидание не съществува. Увлечени от разказа, имаме възможност да застанем лице в лице с реалността и да погледнем към несъстоятелността си, на моменти граничеща с абсурда. На преден план са изведени идеите за бавното похабяване на човешката душа в монотонното всекидневие, скуката на протичащия в безделие живот в провинцията, и неизбежният провал на какъвто и да било стремеж към някакъв идеал. Противопоставят се безполезни и опитващи се да бъдат полезни хора.
Неминуемо възникнат въпроси относно естеството на човешкия живот, въпроси, които надскачат конкретността на зададените от драматурга време и място. Защо човекът е спрял развитието си до глупавото тщеславие? Как е възможно да ти е скучно от щастие? Защо си позволяваме да съсипваме душите си? Кога и как изгубихме себе си и се докарахме до състояние на подобия, че да кажем „с една дума не живот, а мармалад”?
Поставени сме пред огледалото на реалността – изисква се смелост да погледнем и там да видим себе си.

Станислава Кирилова, ІV ТТМ